Нека не забравяме, че парите не са всичко
Понеделнишко, няколко кратки истории на Николай Крижитски.
Баща ми беше решил да продаде любимото си „Camaro 1969“ поради невъзможността да се справи с последните вноски по ипотеката на къщата. По обявата се появи един човек, който се представи по телефона като много запален колекционер и помня, че дълго време поясняваше какви други марки коли има в гараж у тях. На следващата сутрин, той пристигна доста по-рано от уговорения час, влезе нетърпеливо, почти на бегом в гаража ни и се зае да оглежда внимателно автомобила. По едно време попита татко за причината, поради която е решил да продава тази прекрасна кола. Баща ми обясни, че не му е останала друга възможност, продава колата и други неща заради дълговете към банката.
Колекционерът извади портфейла си, преброи тридесет банкноти от по 100 долара, след това му написа чек и за останалата сума. Стиснаха си ръцете с баща ми, а колекционерът ни каза, че отива да си вземе нещо от багажника на колата. Излезе навън, седна зад волана, врътна ключа и си замина, оставяйки заплатеното Camaro на татко.
Днес пред мен на опашката в супермаркета имаше един младеж, който доста задържа цялата изнервена опашка само за да си провери двете бонус карти. Иначе, в кошницата си имаше няколко видео-игри и дискове с филми, вероятно от щанда за 80% намаления. Когато си тръгваше от касата, момичето което го обслужваше му съобщи, че в едната от картите са останали още 11 лева. Той остави покупките си в бокса до входа, и се върна отново в магазина. Видях го как взе един букет от щанда за цветя и пак се нареди на същата каса.
Когато му дойде реда, той отново използува бонус картата си, чух, че цветята струват около десетина лева, а след като приключи с разплащането, той поднесе букета на касиерката. Лицето на жената грейна. Дълго време тя не можеше да свали усмивката от лицето си – предполагам била е така поне до края на този ден.
Ето, вече 10 години зданието на нашата малка компания се почиства от едни и същи двама седемдесет годишни старчета, които са близнаци.
Те са преживяли заедно с нас всичките подеми и падения на фирмата, цялата тъга, както и всичките радости от успехите ни, Празнували са с нас много Коледи, както и всякакви други празници през всичките тези години. Днес, когато бе рождения им ден, всички колеги се бяхме разбрали предварително да им поднесем по някакъв малък, дребен подарък.
Направихме го. А те почти се разплакаха. В този момент дойдоха и нашите шефове. Ние не знаехме и че ръководството на компанията се е уговорило както и ние, да им даде някакъв подарък: връчиха им пликове с малка премия от по 500 лева за всеки, което бе окончателна изненада за двамата просълзени братя.
Всъщност, денят не свърши с това. Оказа се, че след работа, началниците са уговорили колективно посещение в един недалечен уютен ресторант. Всичко това – в чест на двамата рожденици.
Днес отново препрочетох предсмъртното си писмо, което написах на 2 септември 1966 година в 16.45, две минути преди позвъняването на приятелката ми, която ми съобщи че е бременна. Това тогава бе единствената причина, която ме удържа от страшната стъпка. Тази приятелка днес е моя съпруга, щастливи сме вече толкова много години и имаме три чудесни, големи деца. Понякога в 16.45 часа препрочитам тази бележка, която ми напомня, че няма ситуации без изход. Длъжен съм да благодаря на съдбата си за това, че ми предостави втори шанс за живот.
Днес седях в метрото в ужасно настроение. Проблемите ме бяха налегнали както в работата, така и в личния живот. Бях надебелял, приятелката ми ме беше напуснала грозно преди десетина дни. Беше отмъкнала всичката аудио техника, която бях купувал през годините, дори преди да я познавам. Бях си изгубил портфейла с няколкостотин лева, нямах никакви пари, а неплатените ми сметки висяха във въздуха. Не исках да взимам заеми, а на всичкото отгоре от кол-центровете на кредиторите ми звъняха на всеки три дни за да ме питат кога имам намерение да си погася окончателно вноските. Изобщо, бях фалирал за момента, нямах и грам настроение.
На седалката до мен седна една жена, която се зачете в една книга, но отвреме на време забелязвах с периферното си зрение, че ме поглежда скришом. По едно време тя се наклони към мен и ми каза тихо: „Изглеждате отлично. Нека нищо не ви разстройва“.
Моето настроение изведнъж се оправи и лошите мисли се изпариха завчас. Погледнах навън, а там грееше хубаво слънце. Как съм могъл да не го забележа?!
Вчера на плажа се срещнах с мой съученик с когото не се бяхме виждали поне от петнадесет години. Бяхмеабсолютните неразделни приятели, но се изгубихме след като баща му, който бе военен се премести със семейството си. Не успяхме да се сбогуваме, тъй като отсъствах към този момент. Преди да замине обаче, моя приятел беше се отбил набързо у нас и бе оставил на майка ми адрес и найлонов плик, в който имаше една черна фанелка на Metallica. Нещо като прощален подарък за спомен. В писмото си той ме информираше, че ще ми напише точния адрес след като се настанят окончателно на новото място и прочее. Както и че си е купил същата фанелка на Metallica, за да му напомня за нашето еднакво мислене.
Само че, по-късно аз и моето семейство също се преместихме и изгубих някъде неговото писмо. Изобщо, кореспонденцията ни изчезна безвъзвратно. От приятелството ни остана само… ..фанелката.
В деня, в който го видях отдалече веднага го разпознах – той бе облечен с неговата фанелка на Metallica. И най-интересното бе, че по странно стечение на обстоятелствата аз също бях навлякъл неговия подарък, макар че до този ден да не бях я слагал изобщо никога. С моя стар и верен приятел изпихме много бира до сутринта, веселихме се и плямпахме за всички теми на света. Беше съвсем както в старите времена.
Със сина ми сме родени почти на една и съща дата: днес той стана на шест годинки, а аз имах рожден ден вчера – навърших двадесет и три години. Да, аз го родих съвсем млада, когато бях на седемнадесет. Когато забременях, много дълго се колебаех и съмнявах – малка съм, дали ще мога наистина да отглеждам дете?
Днес в парка, по време на празнуването на рождения му ден, сина ми се заигра почти през цялото време с едно по-малко от него момиченце, което другите деца избягваха, защото лицето и цялото беше осеяно с някакви дълбоки белези. Когато се прибрахме в къщи, той ме попита:
– „Мамо, ама тя беше толкова красивааа!”.
Аз се учудих на думите му и същевремено много се зарадвах, че преди шест години съм направила правилния избор.
