Наследството на страха

Дейвид Брукс

25 години след падането на Берлинската стена най-голямата изненада е колко лошо се справиха повечето от бившите комунистически страни.

По онова време имаше общо очакване, че повечето от тези страни ще се измъкнат от тиранията и ще се върнат в европейския клуб на проспериращите страни. Повечето от нас не прецениха корозивната сила на недоверието и колко време ще е необходимо за излекуването на психическите белези, причинени от него.

Бранко Миланович, икономист от Градския университет в Ню Йорк, говори за разрухата в материал, публикуван на блога му Global Inequality. Той разглежда растежа на бившите комунистически страни и ги разделя на четири групи.

В дъното са безнадеждните страни, които дори не са се върнали към нивото на реални доходи от 1990 г., измерени въз основа на реален БВП на глава от населението. Сред тях са Украйна, Грузия, Босна, Сърбия и други – около 20% от посткомунистическия свят. „Това са страни с поне три-четири изгубени поколения. С настоящия темп на растеж може би ще са им необходими около 50-60 години, повече отколкото бяха под комунизма, за да се върнат към нивата на доходи, които имаха при рухването му“, пише Миланович.

Следващата група включва страни, които са умерен провал с икономически растеж под 1,7% на година. Това са страни като Русия и Унгария, които продължават да изостават стабилно от Запада. В тази група влиза около 40% от населението на посткомунистическия свят. Третата група включва държави с растеж между 1,7% и 1,9%. Тези страни като Чехия и Словения се придържат стабилно към капиталистическия свят.

В последната група са примерите за успех, страните, които наваксват. Тази група включва Полша, Азербайджан и Казахстан. Но Миланович отбелязва, че много от тези страни постигат растеж просто защото имат петрол или нещо ценно, което да изкопават от земята. Само пет страни са се превърнали в успешни капиталистически икономики – Албания, Полша, Беларус, Армения и Естония.

Казано по друг начин само 10% от хората, живеещи в бившите комунистически страни, живеят в страна, която успешно е извършила прехода към капитализъм. 90% живеят в провален по един или друг начин преход. Този факт вече донесе деформирани политики в страни като Унгария и Русия и ще оформи 21-и век.

Защо някои страни успяха, а други се провалиха?

Първо, лидерите в някои страни просто взеха по-добри политически решения. Повечето от тези страни приложиха икономически реформи като дерегулация на цените и приватизация на национализираните компании. Някои страни като Естония и Полша приложиха радикални и бързи реформи, докато други опитаха да ги направят постепенно или едва ги започнаха със скъпи мерки за сигурност за защита на интересите си. Групата с бързи и радикални реформи преживя спад на малко по-голямото си производство в краткосрочен план, но постигна много повече просперитет в дългосрочен план.

След това идва нивото на институциите. Много западни съветници насочиха вниманието си към главните реформи – написването на нови конституции и създаването на фондови борси. Но Лари Лоусън, икономист, който работил с поляците и украинците, отбелязва, че тези страни нямали основните градивни елементи, които приемаме за даденост. Например, преди да имате фондова борса трябва да имате публично достъпни данни за компании, кредитни досиета и счетоводни системи.

Накрая и най-важното е нивото на ценностите. Икономиката на дадена страна е сгушена в моралната й екология. Икономическото представяне е свързано с историята, културата и психологията. Полша например е преживявала инвазии в историята си, довели до оформянето на прагматичен, оцеляващ дух. Поляците имаха силно желание да започнат сами реформи. Те също така имаха ясно усещане за справедливост и несправедливост, тъй като бяха виждали руснаците да вършат лоши неща на тяхна собствена територия. Те придадоха висока стойност на образованието и обществената мобилност.

Други страни нямаха тази културна настройка. Още по-лошо, животът им беше белязан от страх, от произволна власт, от подозрение, че хората те гледат, от недоверие. Хора, израснали в тази атмосфера на недоверие, трудно създават компании и асоциации. Те по-скоро се придържат към логиката вземи каквото можеш – култура на корупция и присвояване. Те са по-скоро застояли и са против поемането на рискове.

Много от боледуващите страни са белязани от отдалечени отношения на власт. Хората с власт, дори в офис или квартал, стоят настрана и са деспотични. Хората без власт искат сигурност на всяка цена. Те изпитват носталгия към въображаемата стабилност на комунизма. Когато всичко изглежда произволно и уродливо, хората толерират управлението с твърда ръка.

Урокът от последните 25 години е, че демократичният просперитет се гради върху слоеве от малки постижения. Комунизмът разкъса напълно това изграждане на обществото отдолу нагоре и увреди психиката на жертвите си. Излекуването на тези рани е постепенно. Напредъкът не е гарантиран. /БГНЕС