Нашата България през 1960-те години

| от |

Автор: лейди Маргарет Хийт, Клеър Стоутън и Ник Хийт за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

След историята на Джейн Бърнър за поредицата #100UKBG днес продължаваме с разказа на лейди Маргарет Хийт, Клеър Стоутън и Ник Хийт за България.

Лейди Маргарет Хийт живее в България в началото на 1960-те години – тогава съпругът ѝ сър Марк Хийт е консул и заместник-посланик в британското посолство в София. Семейството е в България заедно с трите им малки деца, две от които – Клеър и Ник – също споделят спомени от детството си в страната в тази история от серията „100UKBG”. Приятно четене!

„Може би трябва да посетим София отново след всички тези години?”– Ник Хийт

Margaret-Heath-500x319

Спомени за България от 1960-те изплуват в съзнанието ми. Покойният ми съпруг беше консул и заместник-посланик.

Живеехме в апартамент с три спални и малка стаичка за жената, която ни помагаше с домакинството, заедно с децата на 2, 3 и 6 години. Нашата прекрасна буйна готвачка Славка ходеше да докладва за нас всеки вторник, поне доколкото разбирах. Беше много добре внедрена в режима. Готвеше невероятно. Можеше да прави захарен памук само с две лъжици и тигана ми за омлети, както и да меси хляб.

Милка, другата жена, която ни помагаше с домакинството, ни покани на сватбата на сестра си и аз взех децата, като преди това ги предупредих, че сигурно няма да има много храна. Това изобщо не беше вярно. Всяка част от овцата беше използвана, имаше изобилие от салати и вино. За мой ужас се събираха пари. Бях донесла подарък, но не и много пари. Беше рядкост да видиш тази страна на българския живот.

Семейството ми във Великобритания мислеше, че живеем зле в комунистическата страна, но аз всъщност живеех сравнително безгрижно. Преподавах на децата ни всяка сутрин, а през останалата част на деня вършех работата си на съпруга на дипломат. Обичайните правила важеха и тук: колкото по-трудно е да се живее в дадена страна, толкова по-близки са хората в посолството. Имахме шотландски танци, организирани от военното аташе, и изнасяхме представления по Шекспир в резиденцията пред публика, която включваше и българи.

Пикниците извън града бяха голяма радост, както и разходките с децата, макар че редовно носех бръснач и калиев перманганат, защото бях прочела неприятна статия със забележителната информация: „Ако сте ухапани от змия, не се тревожете – някои ухапани оцеляват”. Децата носеха гумени ботуши и тъпчеха смело. Ходехме на ски, което включваше изкачване на високо, за да можем да се насладим на бързото спускане. Посещавахме Боровец или „къщата на кукувицата”, както я наричаха децата.

До встъпването в длъжност на новия посланик на нас се падна честта да организираме годишното детско парти в резиденцията. Намерихме страхотен фокусник, който разряза вратовръзката на човек от обслужващия персонал на две – изигра ролята си съвършено. Някой – дали е възможно да е бил Карик*? – показа играта „египетски мумии” – децата бяха по двойки и се състезаваха да увият своя партньор с тоалетна хартия като мумия. Гледката на резиденцията, постлана с тоалетна хартия, ме караше да си мисля колко ужасно би било ако изведнъж се появи посланикът.

Магазините на армията и флотата ни изпратиха торбички с подаръци. Използвахме ги. Датска фирма ни достави провизии, а местен магазин „Кореком” ни снабди с месо. Доколкото си спомням най-хубавото филе струваше колкото каймата. Това беше социалното равенство. Плодове имаше само според сезона. Имахме фризер, а хората, които пътуваха до Гърция и Турция, ни донесоха стоки в изобилие. Жените на дипломатите отидоха до бивша Югославия, защото там имаше пазар. Пилетата се продаваха живи, но Славка ги заколи. Можеше да се справи и с овца без да ѝ мигне окото.

Има още много истории в книгата на сър Роджър Карик „Дипломатически анекдот”, но не мога да не разкажа за излетa на дипломатическите съпруги и певческия конкурс.

Посланикът и съпругата му отсъстваха, затова аз трябваше да отида на излета на жените на дипломати. Нямах никакви проблеми с паркирането, защото много малко българи имаха коли. Затова оставих Мини-то там, откъдето се качихме на автобуса. Не знаех какво да очаквам и бях обула удобни обувки – нещо, което се оказа разумен ход. И потеглихме. Една от съпругите на дипломат от комунистическа страна се оказа оперна певица и за мой ужас се организира конкурс по пеене. Българката до мен ми каза, че била научила „Моята Бони е отвъд океана” и ми предложи да направим дует. Не спечелихме, но се справихме достойно.

Оставиха ни на едно ягодово поле. Български берачки в традиционни носии с очарователен реверанс ни поднесоха плодове. След това обядвахме, доколкото си спомням, с кмета на местен град. После посетихме винарна и дегустирахме хубаво червено вино. Всичко отне повече време, отколкото бяха предвидили организаторите, затова пътувахме по тъмно със съпругите, чиито мъже, изключително притеснени, вече ги чакаха в уречения час. Изведнъж се натъкнахме на военен конвой и всички щори бяха набързо спуснати. Някои от бутилките с вино не бяха поставени правилно и се разнесе приятна миризма, но за сметка на доста счупени стъкла. Беше прекрасен ден и се радвам, че Марк не ме чакаше притеснен с часове.

Спомени на дъщерята Клеър Стоутън (преди това Хийт):

Спомените ми от България са изцяло щастливи. Апартаментът ни беше приятен, само малко малък. От прозорците му можех да гледам редици на малки момичета в забрадки, държащи подгъва на полата на детето пред тях по пътя от училище към парка. Ние [с по-големия ми брат] учехме в къщи и училището включваше славни разходки сред природата, намиране на орхидеи и други цветя, змия, скрита под камък, буркани с попови лъжички и диви ягоди.

Имаше огромни „дипломатически” пикници, бране на див люляк и игри на раундърс**; всички носеха собствената си кошница с обяд. Играта заемаше голяма част от нашето време. Успях да падна и да разцепя челото си, което изискваше драматично пътуване до болницата, където внимателно ме зашиха и превързаха, дадоха ми малък черен коминочистач за късмет и ми сложиха инжекция против тетанус, което изискваше да не ям месо в следващите десет дни. Целият дипломатически корпус ми носеше плодове,… които по онова време не се намираха в софийските магазини и бяха рай за едно петгодишно дете. Не ни беше разрешено да пием от местното (непастьоризирано) мляко и вместо това пиехме само консервирано прясно мляко. Все пак домашно приготвеното кисело мляко беше вкусотия и нечувано дотогава в Англия. България беше чудесна!

Спомени на сина Ник Хийт:

Свързвам България с детството ми. Славка, докато колеше пилета на балкона, викаше възторжено: „Славка донеси пам-пам”. Може би трябва да посетим София отново след всички тези години?

ър Роджър Карик е британски дипломат, който е бил на мисия в България през 1960-те години. Автор е на книгатаДипломатически анекдот”.

** раундърс – популярна във Великобритания игра с бухалка и топка, която прилича на бейзбол

 
 
Коментарите са изключени за Нашата България през 1960-те години