Нас ни е срам, но жените продължават да ги бият

Вероятно помните дебата, така че ще минем през него накратко. Прословутата Истанбулска конвенция, която преди няколко месеца беше в устата на всички. Политици, медии, актьори, психолози, философи, теолози, фейсбук wannabe лидери на мнение – с една дума всички, имаха какво да кажат. Кошерът дотолкова се претъпка от търтеи и пчели майки, че пчели работнички не останаха и накрая документът отиде някъде по чекмеджетата на Конституционния съд.

Оттогава не се говори за него, а мненията, които опитваха да обяснят за какво наистина служи този документ бяха заглушени от коментарите на „разбирачите“.

Днес пак чухме за него. Но както е казал Чеховият идеалист от „Вишнева градина”, Петя Трофимов, „по-добре да си мълчим”. В равносметката на първата година от управлението на кабинета на ГЕРБ, едно от нещата, които министър-председателят отчита е, че „не можахме добре да представим Истанбулската конвенция”.

„Подценихме ситуацията. Трябваше по-ясно да се обясняват нещата, защото това е един страхотен бич. Но пък след като се надигна такова обществено недоволство, аз никога не съм бил инат и я оттеглихме, за да може в по-спокойна обстановка да се работи.”

Каквато и да е била целта на тези стратегически подбрани думи, у повечето наблюдателни хора те будят гняв и възмущение. Емоциите са породени от лицемерието и хвърлянето на прах в очите на същите онези, които тази конвенция има за цел да защитава – жертвите на домашно насилие. Не хомосексуалните, не ромите, не адвентистите от седмия ден, а хилядите жертви на домашно насилие в България.

И няма значение кой ги изрича. Тези думи биха звучали цинично в устата на всеки представител на властта, още повече на такъв, който е в управляващото мнозинство. Такъв който е доказал през годините, че ако пожелае да въведе реформа, закон, наредба или каквото и да е, нито опозиция, нито народ, нито която и да било земна сила е в състояние да го спре. Справка – забраната за пушене, която добра или лоша, не беше подкрепена от голяма част от хората.

Къде е лицемерието?

На първо място, то е в използването на старото оправдание за нежеланието на народа, което отдавна знаем, че не е фактор. Първо, защото горният пример е само един от случаите, в които то е било пренебрегвано и второ, защото народът по принцип трудно свиква с новото и първата му реакция е да отхвърли. За някои европейски закони това може да е оправдание, за други не.

По-големият срам обаче е провалилата се с гръм и трясък обществена дискусия около приемането на конвенцията. Всеки (медии, политици, etc.) дърпаше чергата, на където му е удобно и се фокусираше върху определени детайли. На теория никой не беше против защитата на жертвите на домашно насилие. Един-два акцента, които намекваха за защита на правата на ЛГБТ общността у нас обаче, бяха достатъчни, за да може здравият як български традиционалист да нададе вой, че видиш ли, ще ни завладеят гейовете от Европа.

Да не споменаваме децата ни, които ще бъдат вкарани в нещо като газова камера, от която ще излязат живи, но хомосексуални. Стигнахме до там, че Мариус Куркински се обяви против конвенцията в интервю в пресата. А същите онези, които преди години му лепяха всевъзможни етикети, този път писаха коментари в тоналност „ЕВАЛА. Ето това е човек, когото ще уважавам.” Нещата безвъзвратно се размиха и по-добре беше да не закачаме и без това докачливия български избирател…

Но нищо, сега ще му се извиним. Ще си посипем главата с пепел, а като изключат камерите, ще си измием главата все едно нищо не е станало.

Междувременно статистиката не се променя. Все още всяка четвърта българка е жертва на домашно насилие. Все същите усилия се правят да бъдат защитени тези жени. Алтернатива на конвенцията и до днес не е потърсена.

И още нещо, без да заплашваме никого. Един от аргументите, зад който застана част от народа, не просто няма отношение с конвенцията, ами е въпрос на време да престане да бъде на дневен ред. Приемането на Истанбулската конвенция нямаше да доведе до никакво узаконяване на еднополовите бракове. Със или без нея, един ден те ще станат факт и в България. След 5, 10, 15, 50 години. Само трябва да дойде заповед, пред която общественото недоволство да няма значение.

Междувременно дано някой пази хилядите жертви на домашно насилие у нас.