На СУ – с обич и омерзение
Спомням си ясно първия път, когато прекрачих прага на Софийския университет. Заедно с бъдещите ми колеги стояхме скупчени един до друг в аулата и се кокорехме с огромните си заешки очи пред чудесата на университета. Всичко беше толкова голямо – колоните, залите, преподавателите, вратите. Миризмата от стола на Ректората ни вълнуваше и ни караше да се чувстваме студенти, а цигарите в двора пред библиотеката бележеха бъдещето ни на бакалаври, магистри и докторанти.
После дойде първата лекция. Увод в психологията. Онова, което съм запомнила, е разкопчаният дюкян на професора. Първа сесия. Нощни часове на учене, тръпка, потене и деня на изпита. Отново стояхме скупчени този път пред кабинета на проф. В.Д., който ще ни изпитва по систематична философия. Беше ни казал да прочетем пет книжки, написани от него. Стояхме пред кабинета като съвестни говеда, готови да излеят наученото пред авторитета. Оказа се излишно, тъй като присъствието на книжките в ръцете ни беше достатъчно за шестица.
Цяла година ентусиазмът ни не стихваше. Този колос, Софийският университет, ни караше да се страхуваме от него, но и ни закриляше – с името, авторитета и архитектурата си. Впоследствие лека полека започнаха да се промъкват издайнически симптоми на разочарование. Защо някои преподаватели не изискват от нас да сме учили, а се задоволяват с покупката на учебниците им? Защо в кабинета с гръмкото име „Отдел студенти“ се отнасяха към нас като с вредители? Защо някои преподаватели бяха толкова влюбени в словото си, че нямаха желанието и търпението да създадат връзка със студентите си?
Разбира се, толерантността има своите граници.
Мой колега не успя да мине изпита си по когнитивна психология. Оказа се, че докато е copy-paste-вал темата за реферата си, не е положил достатъчно усилия да уеднакви шрифта и да махне интернет източника на собствените си разсъждения, след което му се наложи да държи изпита повторно. Като млад психолог той се поучи от грешките си и втория път оправи шрифта на копирания реферат.
Не мога да си кривя душата, затова трябва да кажа, че в Софийския университет срещнах страхотни преподаватели. Усвоих знания, създадох ценни контакти, видях различни гледни точки, светогледът ми се разпъна и стана по-широк,способността ми се за учене заякна, а руската салата от сандвичите в стола завинаги се отпечата по стените на стомаха ми.
И все пак, когато видях новината,че СУ отново води в рейтинга на висшите училища в България някак не бях сигурна в правотата на този избор. Далеч съм от мисълта, че в България има по-добри висши училища, като не включвам тук специализираните ВУЗ-ове като Медицинска академия, УАСГ, НАТФИЗ, Техническия университет.
Но макар и пълен догоре с авторитети, безценни кадри и наистина крайно интелигентни преподаватели, СУ е като малко дете, разглезено от родителите си до степен на спиране на развитието. Изискванията към Университета са малко, а преференциите и похвалите – много. Напливът на студенти не намалява, парите за частни уроци с цел влизане там се леят, новите зайци продължават да пристъпят с благоговение в лоното на тази университетска светиня, а някои дипломни защити продължават да се случват проформа. Администрацията продължава да работи по два часа седмично, обслужвайки студентите с ентусиазма на закъсняла с пенсионирането си служителка в Бобовдолската община. В редица лекции продължава да отсъства модерната и необходима интеракция между преподаватели и студенти.
Уважавам университета си и ценя онова, което ми е дал. Не, това беше лапсус. Онова, което съм си взела. Но смятам, че Той е станал малко мързелив, малко самодоволен, малко полегнал на стари лаври. Традициите в образованието са негов символ и фундамент, но нищо не оправдава ступора и закостенялостта, които леко са обвили Софийския отвътре така, както бръшлянът го е обвил отвън откъм „Шипка“ 6.
Ще си позволя да оспоря любимата ми реплика на проф. Дончо Градев, който водеше лекциите ми по социална психология: „Изход, колеги, няма!“. Изход има. И той е в задаването на високи изисквания не само към студентите, но и към институцията, нейните представители и нейния златен ресурс – преподавателите.
