Станислав Рангелов
Тогава играеха Владо Манчев, Любо Пенев се беше завърнал у дома, на вратата имахме вездесъщия Ненад Лукич. И така се случи, че с брат ми решихме да се запишем на екскурзията за Милано за първия мач от сблъсъка. Взехме благословията от родителското тяло (майка ми не знаеше отначалото, защото беше заминала някъде) и багажа беше приготвен набързо за приключението.
Беше един хубав и топъл октомврийски ден, когато пристигнахме пред Армията. Лудницата беше пълна, едвам си сложихме багажа и се качихме в рейса. Имаше 10-12 автобуса, които чакаха да потеглят към Италия. Дучето и всички там главатари бяха в нашия автобус и купона предвещаваше да е пълен – и си беше!
Проблемите обаче започнаха още на границата, където необяснимо ни държаха повече от 3 часа, всички бяха страшно изнервени, но мисълта за Милано и за любимия отбор надделя и след като преминахме Калотина настроението се оправи. Хърватите се опитаха да ни попречат, но не им се получи. Пътуването беше изпълнено с клубни песни и настроение.Както може да се досетите при влизане в Италия се бавихме точно…20 минути.
Отправихме се направо към Венеция и по-точно Лидо ди Йезоло, едно курортче преди самия град. Там ни беше хотела и веднага след като се настанихме поехме да разгледаме града на Дожите въпреки тъмнината. Трябва да призная, че нямах никаква представа и нагласа за града, затова беше интересно. Първо едно рейсче ни откара до ферибота, с който отидохме до града. Лошото беше, че се стъмни и не можахме да видим всичко в целия му блясък.
Някои от нашите туристи веднага избързаха да седнат на по кафе точно на площада и се опариха с цените. Успяхме да разгледахме някои църкви в тъмата, както и да усетим вонята и миризмата от каналите. Беше ужасно, но пък обстановката и атмосферата на Венеция успяват до известна степен да притъпят уханията от водните улици. И неусетно дойде време да се връщаме, за да не останем за през нощта в града.
Бяхме около 2 хиляди българи от цялата страна, както и от такива, живеещи в Италия. До нас имаше хора от Дупница, които не си бяха идвали 10 години и като им дадохме по едно шалче засияха направо. В такива моменти ти става леко мъчно за това какво изпитват тези хора. Пяхме песни, опънахме клубните знамена и еуфорията беше пълна, страхотна атмосфера.