На Сан Сиро ни се виде сеиро

| от |

football-books-footer

Станислав Рангелов

Това беше времето, когато бях трети курс студент и още ходех доста запалено по мачове, главно в София. Но жребият за Европа беше леко „благосклонен“ спрямо любимият ми ЦСКА и ни се падна Милан, след като вече бяхме елиминирали украинския Миньор в епохален сблъсък.

Тогава играеха Владо Манчев, Любо Пенев се беше завърнал у дома, на вратата имахме вездесъщия Ненад Лукич. И така се случи, че с брат ми решихме да се запишем на екскурзията за Милано за първия мач от сблъсъка. Взехме благословията от родителското тяло (майка ми не знаеше отначалото, защото беше заминала някъде) и багажа беше приготвен набързо за приключението.

Беше един хубав и топъл октомврийски ден, когато пристигнахме пред Армията. Лудницата беше пълна, едвам си сложихме багажа и се качихме в рейса. Имаше 10-12 автобуса, които чакаха да потеглят към Италия. Дучето и всички там главатари бяха в нашия автобус и купона предвещаваше да е пълен – и си беше!

Проблемите обаче започнаха още на границата, където необяснимо ни държаха повече от 3 часа, всички бяха страшно изнервени, но мисълта за Милано и за любимия отбор надделя и след като преминахме Калотина настроението се оправи. Хърватите се опитаха да ни попречат, но не им се получи. Пътуването беше изпълнено с клубни песни и настроение.Както може да се досетите при влизане в Италия се бавихме точно…20 минути.

Отправихме се направо към Венеция и по-точно Лидо ди Йезоло, едно курортче преди самия град. Там ни беше хотела и веднага след като се настанихме поехме да разгледаме града на Дожите въпреки тъмнината. Трябва да призная, че нямах никаква представа и нагласа за града, затова беше интересно. Първо едно рейсче ни откара до ферибота, с който отидохме до града. Лошото беше, че се стъмни и не можахме да видим всичко в целия му блясък.

Някои от нашите туристи веднага избързаха да седнат на по кафе точно на площада и се опариха с цените. Успяхме да разгледахме някои църкви в тъмата, както и да усетим вонята и миризмата от каналите. Беше ужасно, но пък обстановката и атмосферата на Венеция успяват до известна степен да притъпят уханията от водните улици. И неусетно дойде време да се връщаме, за да не останем за през нощта в града.

На сутринта закусихме прилично и се отправихме към града на Модата. Пътят дотам мина сравнително бързо, но точно преди да влезем в града стана ясно, че рейсът ни има проблем и то голям. Всички се надявахме да не е толкова сериозно, за което по-късно ще стане ясно, че не беше така.
Пристигнахме на паркинга пред стадион „Джузепе Меаца“ и гледката беше уникална. Все едно бяхме изправени пред космически кораб. Много красив и умно направен стадион, определено. Иначе извън него беше малко като на Илиянци. Разни субекти продаваха шалчета, шапки, фланелки и всякакви футболни атрибути. Ние си бяхме подготвени за мача, но имаше такива, които си взеха фланелки на Интер 🙂
Отправихме се към центъра на Милано и се изсипахме на площада, Ла Скала почервеня от хора. Дори гълъбите се изплашиха и разбраха кои са пристигнали. След около час трябваше да се връщаме за началото на мача.
Когато влязохме на стадиона и съответно отидохме на трибуната зад вратата – там са принципно феновете на Интер, се наслаждавахме как се пълни стадиона, особено от многото българи. Всъщност стадиона беше полупразен, защото имаше около 20 хиляди души, а капацитета е за 85. Това е най-големият стадион в Италия, поне по онова време беше.

Бяхме около 2 хиляди българи от цялата страна, както и от такива, живеещи в Италия. До нас имаше хора от Дупница, които не си бяха идвали 10 години и като им дадохме по едно шалче засияха направо. В такива моменти ти става леко мъчно за това какво изпитват тези хора. Пяхме песни, опънахме клубните знамена и еуфорията беше пълна, страхотна атмосфера.

За самият мач няма какво толкова да се каже, освен, че ни биха 2-0 и нашите почти нищо не можаха да направят.
На излизане започна ужаса, който трябваше да преживеем на паркинга. Оказа се, че проблемът с рейса изобщо не е малък и нямаше как да продължим. Бяхме принудени да гледаме как всички се изнасят, само ние като наказани стояхме и се чудехме какво да правим. Беше четвъртък вечер и единственото сигурно бе, че нощта оставахме там. Всички се притесниха, защото нямахме много излишни пари, но се надявахме, че на следващия ден рейса да се оправи.
Да, ама не както се казва, но за това след малко. Хубавото беше, че имахме цял петък да разгледаме града и се възползвахме – не че имахме голям избор. Шматкахме се по улиците на града, сувенири, ядене, разглеждане и така стана време да се връщаме. Тогава разбрахме, че автобусът все още не е оправен. Вече почнахме да се изнервяме, защото идваше уикенд и нищо не работеше, което се досещате какво значеше. Някой се пошегува, че оставаме за дербито Милан – Интер в неделя, но на мен лично не ми беше много до такива шеги.
По едно време спря една кола и оттам слезе една наша волейболна легенда, която живее в Италия от 20 години – Цеца Божурина, с нейна помощ успяхме да вземем някаква част за съединителя, защото рейса беше от старите и не беше лесно да се намери. С Божията Помощ, а и не само, малко след 20ч. вечерта потеглихме обратно към София.
Облекчението беше огромно и дали от умората, дали от вълнението, а може би от двете проспах почти целия път наобратно.
На Калотина имахме леко забавяне познайте от кого, но след половин час или малко повече бяхме вече на родна земя.
Така приключи второто ми пътуване извън България, но това беше началото от преживявания през новия век.
 
 
Коментарите са изключени за На Сан Сиро ни се виде сеиро