Москов яде деца
В последната седмица това остана единственото заглавие, което не съм прочел. “Москов яде деца” описва абсурда на един цял народ, който веднага тръгна по етническата ос вместо да размисли рационално над това, което се каза. А се каза само това, че има проблемни квартали, където безопасността на екипите на Бърза помощ не е гарантирана. Това е първото реално действие в полза на и без това изпадналата в кома спешна медицинска помощ от страна на държавата. Простата истина е, че изместването на темата към разговора цигани-българи беше ловко използвано от тези, които са причина за кризата в здравеопазването в частност, и за държавата като цяло.
Много е лесно да кажем, че проблемът е етнически. Това сваля цялата отговорност от политическите актьори през последните 25 години. Всъщност проблемът е системен и се развива като бактерия, която пречи организмът да бъде изчистен. Дискурсът за реформите в спешната помощ, поведен от Москов, беше много бързо изтласкан към дебат, който не предвижда така нужните такива.
Статуквото, което крепи огъня на “етническото напрежение” е единствения печеливш от това противопоставяне. Не твърдя, че беше в bonton-a на умерената политика. Дори напротив. Но основен недостатък на българската реалност е, че трудно може да бъде насочено вниманието към един проблем, без някой да го използва умело за скандал и засилване на даден конфликт.
Имаме един проблем, който може да бъде разделен на две части. Едната част включва декласирани етнически българи, които са изгубили своята социална сигурност след 1989 г. и гласуват основно за партии с фашизиодна или комунистическа насоченост. Тези “бели цигани” също продават гласа си, не си плащат здравните осигуровки и държавата им е виновна. Като брой, особено за неплащането на здравни осигуровки, те са повече от нарочените малцинства. Същите те са най-кресливите срещу ромите и представителите на други етнически групи. Бежанската вълна от Сирия е показателен пример. Това не е български феномен, а нещо, което се случва по цял свят – останалите в периферията на държавата обвиняват нея и малцинствените групи за своето нежелание да се социализират и да приемат новите реалности.
Опасността от тези декласирани етнически българи е в пъти по-голяма от малцинствата поради простата причина, че в тези мини общества израства второ поколение, което не само не чувства държавата, но и има ясно дефиниран враг в нея в лицето на малцинствата. Това е бомба със закъснител, която все по-отчетливо дава индикации за скорошно избухване. Вижте резултатите от изборите и възхода на популистките партии. Това е едната страна на монетата.
Другата са малцинствата, които са буквално сегрегирани от обществото ни. Само хора, които са виждали проблемен български квартал в документален филм на Майкъл Палин могат да бъдат възмутени от думите на Москов. Темата, която повдигна здравният министър е много повече от “Бърза помощ”. Това е тема за лицемерието ни като народ, който вижда и знае за цели групи български граждани, които са държани в подчинение. Без социална перспектива, без образователен ценз и какъвто и да било шанс да се “измъкнат от гетото”.
Липсата на държава в определени места създава парадокса, пред който предпочитаме да си затворим очите. Или кресливо да го посочим, но не и да се опитаме да го разберем. Именно в това се корени генезисът на трагедията ни като нация- лесно критикуваме от кулата на нашия градски живот, в който Факултето е просто “онази махала с виетнамските блокове”. Там, на този етап, си има ясна изградена йерархия, която – харесва ли или не – работи по своя си собствена логика. Социализацията на жителите на проблемите квартали минава през съвместната работа на първо време с техните местни лидери.
Обясняваше се надълго и нашироко как именно заради тях е бедата и циничността от това да бъдат използвани за помощ на държавата. Докато обвиняваме един или друг човек за проблем, а не липсата на държава в определени места, няма да можем да водим градивен диалог за социализацията на хората от тези места. Отърваването от всякакви местни лидери, тартори или както искате ги наричайте, преминава през влизането на държава в тези места. Това не може да стане без тях, а световната история познава безброй примери за нуждата от плавен преход в именно такива ситуации.
Запитайте който и да е лекар в Бърза помощ, и ще ви каже статистика, която никъде няма да видите официално. Само около 30% от случаите в спешната медицинска помощ са за там. Другите 70% от заетостта на лекарите в Бърза помощ е свързана със задачи, които са за личния лекар. Риторичният въпрос “защо е така” ни дава отговора, който никой не смее да изрече на глас: трябва радикална реформа в здравеопазването, което се лута между лявата и дясната политика, само и само всички граждани да са видимо – сравнително доволни. Сравнително доволни, за да има възможност групи, държани в подчинение, да гласуват не по съвест, а под строй. А нужните реформи в здравеопазването започват именно от спешната медицинска помощ.
На този етап здравеопазването в България съществува благодарение на системи и само един анестезиолог се осмелява да направи така нужната реанимация. Познавам десетки лекари, които преминаха през Бърза помощ, но никой не се задържа. Поради простата причина, че не е редно една сервитьорка да взема 6 пъти повече пари от медик, учил 6 години. И докато на нея клиентите й дават бакшиш, то лекарите получават кроше от пациентите си.
