Между Буковски и Карбовски

Автор: Лола Монтескьо (още от нея на chuime.bg)

ЩЕ СТАНА писателка! За друго и без това нямам талант, а да пиша се научих още в първи клас. Оттогава пиша. Преди в тетрадки, дневничета, лексикони, на стената в тоалетната и по седалките в 85. А днес пиша в блогове, форуми, туитъра го ползвам предимно за да споделям поредното си хайку, а скоро смятам да издам и фейсбукстихосбирка. Имам обаче сериозен проблем. Не знам точно в кой стил да се насоча. Има няколко модни течения в България, които ревниво следват колегите.

1. Елинпелиновски романтизъм. Наскоро написах нещо много романтично и според мен, ако Елин Пелин не се беше сетил преди мен точно за тази фабула, щях вече да съм жив класик:

“По небето тежко и бавно лазеха дрипави и мрачни зимни облаци, над които прозираха късове от замисленото и студено небе. Земята тънеше в кал. По кварталната улица лъщяха големи локви, мътни, студени и оцъклени като мъртвешки очи. Същите като на данъчния с кожената яка. Изедникът бе прекарал лятото на морето под асмата и сега, отпочинал и с нови сили, вършеше отново злостното си дело. Събираше десятък! Андрейчо мачкаше кепето си пред гишето, когато той излая: “Кажи, бе!” Лицето на Андрейчо почервеня от гняв, но не се издаде. Само изхъмка, намествайки изтърканото си и пропито с пот от усилен труд бейзболно кепе. “Какво се почесваш, не знаеш ли? Да не са ти изпили чавки акъла? Или си влюбен?”, засмя се с отвратителния си глас изедникът. Закачката се впи в сърцето на Андрейчо. Той се сети за Пени, хубавата мома от офиса. Бялото лице, тънката снага, изрусената плитка изплуваха в съзнанието му по-живи от всякога. Бяха се засекли една гореща юлска нощ в любимия му бар. Тя бе там, тънка, пъргава и бяла като сняг. Гледаше го усмихнато. А Андрейчо нямаше и грош да я почерпи с водка. Излезе, без да каже и дума. Пени го изпроводи досами вратата и стоя дълго на прага, гледайки тъжно прашния път, който водеше към “Люлин”. Сега тя е с друг. Андрейчо си представи как другият гали хубавото лице, хвърли бейзболното кепе на земята и извика: “Какво правя аз тук?”. Нощта мълчеше. Само бездомните софийски кучета виеха: Пени, Пени, Пени…”
Ех, как да не си сипеш една ракия! Затова и го избягвам този стил – много стимулира употребата на родни спиртни напитки. А и не ми върви работническо-селската романтика. Затова реших да обърна поглед към съвременния език. Стига толкова Елин Пелин. Ми аз съм чела Буковски. Чарлз Буковски! И мога да пия като него – до пълна амнезия:

2. “Пиянска амнезия”

“Ендрю влезе в данъчното, постави чашата с уиски на гишето и агресивно излая: “Като си изпия уискито, излез навън да се разберем като мъже за тия данъци!”. Данъчният се ухили и каза: “Аз те познавам!”. На Ендрю това му хареса. Все пак поне в “Красно село” е известен. Макар че какво значение има! Нищо няма значение. Светът и без това е скапан. Дали ще съществува вечно? Ендрю нямаше как да провери това. Опита се да си представи как ще изглежда този грозен, суетен и безполезен град без него. Данъчното ще работи все така от 8 до 5. Бездомните кучета ще си вият. Уискито ще е менте… Преди Ендрю пиеше повече. Откакто обаче лежа в болница заради алкохолно натравяне, обеща на жена си да внимава повече.

Чудеше се как Пени издържа с него. То и той самият не издържаше със себе си. Но такива са жените – неразбираеми. Във всеки случай Пени понасяше добре всичките му странности. Твърде добре, помисли си Ендрю. А това хич не е добре! Допреди няколко години тя подминаваше безкрайните му афери. А Ендрю не прощаваше. Нямаше фирмен купон или парти, което да бе пропуснал. Винаги отмъкваше по някоя мадама. Хубави времена бяха. Алкохол, мадами, алкохол, мадами. Всички пиеха и се чукаха. Голямо чукане падаше. Постепенно сексът взе да му омръзва. Започна да го прави все по-рядко, докато накрая се отказа. Сексът е преувеличен. Светът е скапан. Господ е смешник! Смешник, смешник, смешник, виеха бездомните кучета пред данъчното.“

Дотук добре, ама ми свърши уискито вкъщи. Пък и каква е разликата между уиски и ракия? И трябва ли непременно да пиеш алкохол, за да си писател? В крайна сметка има и други дроги.

3. Минах към стила Карбовски. Преработих творбата си отново:

“Влизам в данъчните катакомби, които приличат на наркоманско сборище. Отпред – големи кални локви и бездомни кучета. Вътре – намусени, скапани данъчни. Интересно, събират ли данъци от дилърите на дрога? Знаят ли колко кинти изкарват баровците, дето шиткат бело на децата в училище? А? А взимат ли данък и на ромките, дето си продават бебетата? Ако взимат по 10% от всяко изтъргувано в Гърция новородено, ще има пари за детски площадки. Макар че кой ще играе на тия детски площадки! Българката вече не ражда деца. Тя си навира силикон и не ще да ражда деца! Заспала путка, така да се каже! Също като оная заспала путка бившата ми. Обиди се, че направих репортаж за аналния ни секс. Каза ми, че съм скапан гъз! Добре, че Николета роди. Ето това е истинска българка, ако разбирате какво искам да кажа. А ако не разбирате, значи сте тъпи курове. Николета е сладурана.”

Стилът “Карбовски” също много ми засече – все пак не искам да си разгонвам малолетната публика. Пък и аман от тоя социален реализъм. Проблеми, проблеми… Думи, думи… По-добре да съм пестелива и с малко букви да изграждам цял свят. Нека другите косят, чукат и шмъркат в многотомните си романи. А аз ще строя вселени само с ред. Като онзи майстор на хайку в интернет, който написа легендарното “Пернишко хайку”:

“Перник. Дискотека.
Стани ми от местото!
Винкел…”