Марио Варгас Льоса: Маската на гиганта

Марио Варгас Льоса, писател, „Ел Паис“, БГНЕС

Много се разстроих от разгромяващото поражение на бразилския национален отбор от немците на полуфинала на Световното първенство, но трябва да призная, че то ни най-малко не ме учуди.

В един момент прочутата Canarinha започна да прилича съвсем малко на блестящия бразилски отбор, който подлудяваше стадионите в годините на моята младост. Това мое чувство се потвърди още с първите участие на бразилците на това световно. Техният отбор играеше твърде бледо, предприемайки отчаяни усилия, за да покаже студена, лишена от емоции игра в европейски стил и да престане да бъде това, което в някога е бил.

Но нищо не им се получи както трябва. В тези условия се чувстваше нещо изкуствено, измъчено и противоестествено, което водеше до неубедителната игра на целия отбор, включително на неговата звезда от първа величина Неймар.

Създаваше се впечатление, че всички играчи сякаш единствено механично повтарят по-рано заучени движения. Старият стил на игра, който използваха Пеле, Сократ, Гаринча, Тостао, Зико подкупваше с творчески подход и фантазията на всеки от футболистите. И се получаваше това, че бразилците не само забиваха голове, но и даряваха великолепно зрелище на публиката, в хода на което самият футбол излизаше от собствените си рамки и се превръщаше в изкуство с елементи на хореография, танц, цирк и балет.

Спортните критици какви ли не обидни думи използваха по адрес на Луиш Фелипе Сколари, обвинявайки го за унизителното поражение. Та нали именно Сколари им наложи стила на групова игра, като по този начин уби инициативността, която беше неотменима черта на Canarinha, както и резултатността. Играчите се превърнаха в обикновени гайки и болтчета в един механизъм, почти като роботи. И все пак смятам, че вината не лежи само на Сколари. Не е изключено, че в спорта се проявяват черти, характерни за развитието на Бразилия през последните години: да живееш с мечта, която ежедневната действителност развенчава жестоко.

Всичко започна в годините на управление на Лула да Силва /2003-2010/, които, според разпространеното мнение, са дали решаващ тласък на икономическото развитие на Бразилия. Те пробудиха този спящ гигант и съдействаха за неговото влизане в клуба на Великите държави. Потресаващите икономически данни, които разпространяваше Бразилският институт за география и статистика, винаги се приемаха за абсолютно достоверни: по време на управлението на Лула броят на бедните хора намаля от 49 на само 16 милиона, докато средната класа се увеличи от 66 на 113 милиона души. Не е учудващо, че на този фон Дилма Русеф, съратничка и последователка на Лула, с лекота победи на изборите. Сега тя се стреми да бъде преизбрана, но истината за състоянието на бразилската икономика изглежда изтласква мита. Мнозина възлагат вината за този бърз спад на нея и искат Лула да се върне в политиката, без да разбират, че именно неговото продажно и корумпирано правителство посея семената на днешната катастрофа.

Истината се състои в това, че през тези години не е имало никакво чудо. Имаше само мираж, който днес започва да се разсейва, също както и в бразилския футбол. Популистката политика на Лула можеше да създаде усещането за социален и икономически прогрес, но в действителност ставаше дума за кратък и лъжлив бум. Търговските съюзи между правителството и частните компании съдействаха за обогатяването на значителен брой от чиновниците и бизнесмените, но при това създадоха чудовищна и бюрократизирана система, която раждаше корупция и плашеше инвеститорите. Освен това държавата многократно се впускаше в големи и безотговорни проекти, изискващи непосилно финансиране. Световното по футбол е нагледен пример за тази политика.

Бразилското правителството увери, че в бюджета на Световното първенство, в тези 13 милиарда, няма да има бюджетни пари. Но това се оказа лъжа. Бразилската банка за развитие финансира почти всички компании, които спечелиха търговете за строителство на инфраструктурни обекти, а преди това субсидираха Управляващата партия на труда /беше установено, че за всеки пожертван долар тези компании са получили от 15 до 30 долара по договорите/.

Самото строителство представляваше нещо средно между месианска глупост и фантастична безотговорност. От 12 построени стадиона необходими бяха само 8, както съобщи и ФИФА, а плановете за реконструкция на градската и транспортната инфраструктура се оказаха толкова безсмислени, че половината от дейностите или бяха отменени или завършени след шампионата. Не е за учудване, че подобно хвърляне на пари, обусловено от електорални и рекламни интереси, изкара възмутените бразилци на улицата.

Цифрите, които посочват международните организации като Световната банка за близкото бъдеще на Бразилия, са доста тревожни. Според прогнозите, през тази година икономиката страната ще нарасне само с 1,5%, което е с половин пункт по-малко, отколкото през последните две години. Растежът така и не надхвърляше 2%. Перспективите за инвестиции на частния капитал са изключително скромни заради всеобщото разочарование от това, което до скоро изглеждаше оригинален модел за развитие, а в действителност се оказа – опасна смесица от популизъм с меркантилизъм, а също така заради бюрократичната паяжина, която души предприемаческата дейност и съдейства за процъфтяването на мафиотски практики.

Въпреки тази тревожна прогноза държавните разходи продължиха да растат с всичка сила, достигайки вече 40% от БВП, а едновременно с тях растат данъците, което увеличаваше неувереността на бизнесмените и инвеститорите. Независимо от това, според допитванията, Дилма Русеф ще победи на изборите през октомври и ще продължи да управлява страната, продължавайки делото на Лула да Силва.

Ако това е така, бразилците сами изкопават своя гроб и много скоро ще открият, че митът за бразилския модел е фикция, също както и футболния им отбор, който немците просто унищожиха. И те ще разберат, че възстановяването на страната им, ще бъде по-трудно, отколкото нейното разрушаване. И че през всичките тези години – първоначално при Лула, а след това при Дилма – те са били лъгани. Бразилия наистина беше гигант, който започна да се пробужда в годините, когато на власт беше Фернандо Енрике Кордозу, който сложи ред във финансите, укрепи валутата и заложи основите на истинската демокрация и пазарна икономика. Но неговите наследници вместо да продължат и задълбочат реформите, ги извратиха и се върнаха към старите нездравословни практики.

Не само бразилците, но и всички латиноамериканци паднаха жертва на измамата на Лула да Силва. Защото външната политика на Бразилия през всичките тези години съчувстваше и откровено поддържаше Уго Чавес и Николас Мадуро във Венецуела, по отношение на която беше заета срамна „неутрална“ позиция. При това популистките правителства на Ево Моралес в Боливия, Даниел Ортега в Никарагуа и на Кореа в Еквадор – най-несъвършените правителства в Латинска Америка – имаха в лицето на Бразилия свой най-силен поръчител.

Колкото по-рано падне маската от прословутия гигант, в който Лула уж е превърнал Бразилия, толкова по-добре ще бъде за бразилците. Митът за футболния отбор беше прекрасен и радваше сърцата. Но във футбола, както и в политиката е много вредно да мечтаеш и винаги е по-добре да гледаш нещата реално, колкото и болезнено да е това.

БГНЕС