„Манифест на 343 кучки“ или как го правят французойките
Първо дойде #MeToo, във Франция се появи #Balancetonporc, сега на мода е Time’s Up. Първият хаштаг беше избран за личност на годината на списание Time. Всички сте наясно с мащаба на това цунами. Светът (особено САЩ) стигна дотам, че ако се обявиш против всеобщата борба за равенство между половете, която не стъпва на никакви реални доказателства, няма ясна цел и се води по лицемерен начин, Ашли Джъд е готова лично да те линчува.
Време, в което анонимни мъже и жени, с помощта на социалните мрежи съсипват кариерите на гиганти.
Това не е текст против изкривения феминизъм (макар че днешният феминизъм наистина е такъв). Това е текст за мнението на една личност, което към момента най-много се доближава до онова, което всички хора по света искаме, но не знаем как да постигнем.
Оставаме настрана за момент фалша и лицемерието на хаштаговете и се пренасяме във Франция.
Годината е 1971. Абортът във Франция е незаконен и всяка жена, извършила такъв, следва да бъде осъдена. Въпреки това ежегодно във Франция се извършват 1 милион незаконни аборта. Не се знае още колко жени бягат в Англия, тъй като там процедурата вече е легализирана. Жените нямат право на контрол над тялото си.
Какво прави Симон дьо Бовоар? Пише манифест, подписан от 343 жени, които признават, че са направили незаконен аборт. Le Nouvel Observateur го публикува на 5 април 1971 г. Маргьорит Дюрас, Франсоаз Саган, Катрин Деньов и Жан Моро са малка част от имената в списъка.
Седмица след публикуването на манифеста, на първа страница на сатиричния вестник Charlie Hebdo се появява карикатура, озаглавена, „Кой забремени тези 343 кучки?“ – така се появява прякорът (от фр. Manifeste des 343 salopes). Година по-късно момиче от френско предградие е осъдено за направен аборт след изнасилване. Oще четири жени (сред които и майката на момичето) са изправени пред съда за извършване на процедурата. Това предизвиква масово недоволство. Симон дьо Бовоар и още няколко жени дават показания, в които признават, този път пред съда, че са извършили аборт.
Франсоа Митеран си дава сметка, че жените съставляват 53% от населението на Франция и успява да ги привлече за свои гласоподаватели на изборите през 1974 г. Следващата година неговият здравен министър, Симон Вей, която е била затворник в концентрационен лагер през Втората световна война, подписва закон, според който абортът е разрешен до десетата седмица. Години по-късно срокът е удължен на дванадесет седмици.
Тази история отекна ясно в съзнанието на някои хора в последните 24 часа.
На фона на масовото недоволство против сексуалното насилие над жените на работното място, миналата седмица Катрин Деньов и още 100 жени публикуваха писмо във френския ежедневник Lе Monde, което беше посрещнато от остри реакции на онези „защитнички“ на правата на жените, които вместо да помагат, на практика поляризират проблема, заглушавайки всяко друго мнение. Вчера вестник Liberation публикува отговора на актрисата на нападките, отправени към нея, а те са че „вреди на борбата за равенство между половете“.
Отговорът на Катрин Деньов е повече от изчерпателен. Той е достоен и представя ситуацията такава, каквато е. Против сексуалното насилие, но и против излишното създаване на напрежение и възползване от ситуацията. Против злоупотребата с жените на работното място, но и против силите на социалните мрежи. Той е против унищожаването на продукти на изкуството, под фалшив претекст за хуманизъм.
„Упрекват ме, че не съм феминистка. Трябва ли да напомням, че бях една от 343-те кучки, заедно с Маргьорит Дюрас и Франсоаз Саган, които подписаха манифеста „Аз направих аборт“, написан от Симон дьо Бовоар?“
Дали всички днешни временни активистки си дават сметка, че група „кучки“ (едни от най-великите личности на миналия век) рискуват немислимо много, за да имат жените наистина някакви права? И ако Симон дьо Бовоар, Франсоаз Саган, Жан Моро и Маргьорит Дюрас вече не са между нас, то за щастие Катрин Деньов е. За да ни напомни що е то феминизъм, що е то истинска борба за равенство между половете.
Погледнато днес, във време на анонимни обвинения и предварителни извинения (справка – Майкъл Дъглас) и шумотевицата около #MeToo, единственото което може да ни каже историята, е колко сме смешни в опитите си. Смешно е да предявяваш искове от позицията на анонимен човек, който се страхува да излезе на светло, но претендира за съдебна отговорност над лицето Х. Няма да задълбаваме в абсурда на тези обвинения. Само ще кажем, че Джеймс Франко беше обвинен от своя бивша приятелка, Вайълет Пейли, че извадил пениса си, докато двамата са в колата и настоял тя да му прави орална любов. След като са имали връзка… Обяснението на Пейли – „… просто не исках да ме намрази и го направих“.
Този път не става въпрос за жертвите на сексуалния тормоз, които след случая Харви Уайнстийн станаха смешни. И не е нужно да сме били там и да сме видели, за да го твърдим. Смешни са заради признанията, в които прозира абсурдът на описаните ситуации. Кевин Спейси беше обвинен от 48-годишен актьор, който е бил във връзка с него преди повече от 20 години, но приключва взаимоотношения след като Спейси се опитал да го „изнасили“.
С Харви Уайнстийн беше в реда на нещата. Там доказателствата са неоспорими. Там не става въпрос за нагло поведение, а за неприемлива злоупотреба с власт, за уволняване, съсипване на кариери. За човек с позиция, който действително е спирал професионалния път на някои жени. Само ще напомним признанието на Лина Хийди („Игра на тронове“), че след като разбира за какво става въпрос, никога повече не се снима във филм на Miramax (компанията на Уайнстийн). Леа Сейду е трябвало да се защитава от физическа разправа.
Този път става въпрос за Катрин Деньов – една истинска защитничка на правата на жените, на която хората се нахвърлиха единствено защото тя умее да мери своите думи. Да разграничи истинския сексуален тормоз от наглостта (която нали, не е наказуема). Днес говорим за една от жените, които винаги ще са на мода. И не защото и до днес тя е сред най-красивите жени на планетата, а защото знае какво, кога и как да каже и най-вече – какво да направи. Защото истинската промяна идва, когато рискуваш, а не когато обясняваш, какво направил Джеймс Франко с теб в колата.
Дотук с феминизма на ХХI век. Деньов ги отвя всичките.
