Македониja со воз

Автор : Божидар Божанов (http://blog.bozho.net)

Та – мои приятели организираха влакова разходка из Македония. Да, звучи най-малкото странно, но целта беше да се обиколи цялата влакова мрежа на Македония. За 3 дни.

Започнахме с влак София-Ниш в четвъртък вечер (директна линия към Македония няма). Циркът започна още с качването – цялото купе, където ни бяха запазените места, беше пълно. „Разгонихме“ хората, но двама (една циганка и един сърбин) не искаха да стават. Ние бяхме 5 човека, та накрая се съгласиха те да се сменят за едното място. Няколко пъти казвахме на жената да отиде в другите вагони да провери, че сигурно има места, тя отговаряше с „нема, нема, проверила съм“. Преди Пирот подозренията ни се оказаха верни – контрабанда. В целия влак имаше контрабандисти на всякакви дребни неща – нашите бяха с пуловери или някакви дрехи. Докато бяхме на прозореца, сърбинът свали седалката и почна да вади неща от там. След малко мина жената с ключовата реплика „събра ли си багажа“. Кондукторите също май бяха в „играта“, защото не им заверяват билетите и така могат да пътуват с тях много пъти. На митничарите с такива дреболии сигурно не им се занимава. Беше леко тъжна картинка, как толкова много хора се занимават с пренасяне на две торби стока, печалбата от което сигурно им стига да си купят да ядат.

Слязохме на Ниш в 2ч през нощта. На гарата, пред полицията, отворихме вестници, нарязахме домати и краставици и замазахме едни филии. Банкетна вечеря в абсурден контекст. Беше вкусно. После се разходихме из Ниш за час – доста приятен град, в центъра беше много оживено, имаше открити дискотеки. Обърнах внимание и на паркирането – има си няколко зони за платено паркиране, а Ниш е по-малък от София. Върнахме се на гарата, влакът позакъсня, но се качихме. А, да, жената, която обявяваше влаковете, казваше „сречан пут“ (приятен път) – незначителна, но забележима любезност. Платихме си спални вагони и, като изключим граничната проверка, се събудихме в Скопие (поне аз, де, другите „скочиха“ по-рано да снимат гари).

Tук давам линк към картата на македонските ЖП линии (пругите), та ако все още не сте спрели да четете, да се ориентирате как се движим. Пристигането в Скопие беше през Куманово (север).

В Скопие гарата е интересна – една естакада с релсите и пероните, а отдолу – автогара. Навсякъде „таксисти“ те прикоткват за такси, нормално. Отказаха да ми продадат бира, защото преди 10ч било забранено. Интересното, е че го спазват, може би защото беше магазинче на гарата. Купихме билети за Гевгелия, до гръцката граница (за след 1 час) и излязохме из квартала да закусим. И там има зони за платено паркиране (25 денара (80ст) / час в тази, в която бяхме). Интересно е да се видят автобусите в Скопие – част от тях са лондонски, част са стари соц автобуси. Еклектика.

Хванахме влака за Гевгелия в 9. Влакът – мръсен, стар. Като нашите. Общо взето всички влакови състави бяха със сръбски вагони и локомотиви, оставени „от едно време“. Гарите са стари, доста от тях порутени. След около 3 часа бяхме в Гевгелия, като от там влак наобратно има чак в 5. Толкова време там нито има какво да правим, нито ще можем след това да стигнем до Прилеп, където е целта да нощуваме. Затова трябва да се върнем към Велес. Само че таксиджиите, които отново „подходиха“ към нас, не искаха да карат до там (100 км е). Придвижихме се до автогарата, където се оказа, че автобусът, който сме прочели в нета, наистина го има, което беше успокоение. (Като казвам „сме“, най-често имам предвид на 3-те други момчета, защото организацията беше изцяло тяхна). Там ни заговори една баба, пита откъде сме, беше много шокирана от това, че сме от България, разказа какви роднини има там, и че била роднина на Нако Колев (шоколада), който трябвало да бъде на мястото на Тодор Живков, ама го убили. „Сакам да кажем“ бяха 40% от думите и, а заключението беше, че тя може да е македонка, ама е и българка („и така, и вака“).

Автобусът обаче беше без климатик, а температурата беше 40 градуса, код оранжево (портокалова фаза). Което във влака беше по-поносимо, заради отворените прозорци, но в автобуса се „разтекохме“. Добре, че имаше една почивка на Неготино (където може би не е готино) та да заредим с вода и да се разхладим. Там някъде едни хора пренасяха щайги през магистралата.

Пристигнахме на Велес, където също главната улица се казваше Маршал Тито. В повечето градове беше така, очевидно кръстена на създателя на републиката. А защо не Александър Македонски или направо Йехова, не знам. Велес е като нашата Горна Оряховица – най-кръстопътната гара, но скучен град. Докато чакахме влака седнахме на един фонтан в центъра с по едно скопско пиво в ръка. Жегата беше тежка, часът беше 3 следобед, и седенето на сянка беше единственото разумно решение. Гарата е доста далеч от автогарата, та походихме. Намира точно срещу дни силози, явно в индустриалната зона. На гарата купихме билети за Прилеп и зачакахме. Влакът, както всеки влак, който ползвахме, закъсняваше. Дойде един от Скопие, едни хора свалиха вана, други – хладилник. Дойде и нашият, качихме се. Беше експрес, в който имаше големи телевизори, на които даваха държавната телевизия. Там след един пресилено драматичен филм за турското робство пуснаха пропаганден „научно“-популярен филм – че Самуил не бил българин. Май се чу нещо и за фашистките окупатори (българите). Нашият влак беше доста бърз, та скоро се озовахме в родния град на Батман (снимка). С излизането от гарата пред нас се разкри отчайваща гледка – рушащи се, изоставени сгради, прах и…нищо. Не Прилеп, а Припят. Хванахме пътя към хотела, който уж бяхме резервирали. Към центъра нещата взеха да изглеждат добре, дори приятно. Личеше си, че е вложено усилие за да изглежда градът хубаво. В хотела ни настаниха (макар че не бяха получили заявката за резервация) и излязохме към центъра. Беше към 9 часа, и центърът беше пълен. Може би защото е университетски град, но имаше много хора, много заведения и като цяло – живот. Хапнахме в една гостилница, сервитьорът се оказа, че ходи често в България – Сандански, Петрич, Благоевград, Кюстендил. Хубаво е в България явно, та идват хората.

Не успяхме да обиколим добре Прилеп, защото, очаквано, бяхме много изморени, и на следващия ден направо станахме за влака към Битоля (Битола, както му казват сега македонците), в десет без нещо. Битоля е приятен и поддържан град, втори по големина в Македония. Там имахме време да се поразходим, да накупим джунджурии, картички и боклуци. За няколко часа е супер, даже не ни стигна времето да влезем на разни места, та само отвън гледахме. Хванахме автобуса (бусче, тип маршрутка) за Охрид в 13:15. Отново без климатик, и отново жега. Тук ще отбележа, че до Охрид влак няма. Местността е много планинска, и преди години е имало теснолинейка, но отдавна вече няма. Асфалтът е доста напукан и това доведе до много подскоци и „лашкане“ в бусчето. На задната седалка един македонец се опитваше на развален английски да сваля испанска туристка, беше комична сцена.

Пристигнахме в Охрид, където ни чакаше човекът, при когото щяхме да нощуваме. Той дава квартира под наем, но наши приятели бяха ходили преди при него и го препоръчаха. И с право. Той е с български убеждения и поддържа каузата, че Македония и България са едно. Поради това му чупят магазина и пишат „Смърт“. Но човекът е много интелигентен и ерудиран. „Другата България“ има филм за него. С него говорихме малко повече на другата сутрин, и разказа доста интересни истории. Например как македонците в Охрид са укривали български войници от немците през войната (след като сменяме ориентацията), и целият град ги е пазил и е събирал злато за да ги откупи. Т.е. „фашисткият окупатор България“ е поредната пропагандна глупост. За Охрид един следобед е малко. Градът е туристически, но не натрапчиво, като например нашите черноморски курорти. Приятно е да се разхождаш край езерото и по уличките в стария град. Има доста църкви, крепост, гроб на Климент, билянините извори (където е „платно белила“) и какво ли още не. Видяхме само част от тези неща. Вечерта беше идилия, когато в рамките на някакво фестивалче хора пееха „Охридското езеро“, а ние седяхме на брега. Малко след това двама от нас водеха хорото. Което беше малко абсрудно – българските „фашистки окупатори“ да водят хорото в Охрид, на песента „Нишка баня“. Хапнахме (в туристическата част е по-скъпо, разбира се, но поносимо). В Охрид ще се ходи пак, няма начин.

Следваше най-дългият ЖП преход, но първо трябваше да стигнем до ЖП гара. От Охрид (югоизток) хванахме автобус за Кичево. Той имаше климатик, защото беше за Скопие и имаше туристи. Хванахме влака за Скопие (да, оставихме по-комфортния автобус със същата дестинация и тръгнахме с мръсния, горещ влак). След скъпата вечеря в Охрид, обядът ни беше филии с топено сирене и мариновани корнишони в мръсния влак. Но няма нищо лошо в контрастите.

Струга, Кичево и всичко по западната граница, та чак до Скопие е албанско. Веят се албански знамена, има огромни кичозни къщи, очевидно на местните „големци“. На една гара албанец се провикна „Не сликай да не извадим пищовот“ („Не снимай да не извадя пистолета“). Самата ЖП линия минава през доста красиви планински места, има и една голяма и много висока естакада. Но гарите ги няма – дори разрушени постройки няма на места. Влакът спира в нищото и се качват/слизат някакви хора (очевидно албанци). На една от горните снимки се вижда надпис „Секоj треба да има 3 деца“. Албанците бяха взели това присърце, и в съседните купета имаше едно семейство с 5. След като те слязоха, бащата остана до Скопие и влезе при нас, да си говорим. Реши, че или сме журналисти, или сме агенти – снимаме и пишем (едното момче пишеше кога пристига влакът, как изглежда гарата, какви завои прави линията и т.н.). Убедихме го, че не сме нито едното от двете, и се заговорихме. Увери ни, че човекът на Радуша с пистолета е нямало да ни направи нищо, щото не сме македонци. И че албанците били много миролюбиви. Ако не били, за два дена щели да превземат всичко до Кюстендил, ама си траели. Което беше част от монолога за велика Албания, как Скопие и още куп територии са всъщност албански, и че албанците са най-най. Както казваше брат ми, ако наложиш на една карта велика Албания, велика Македония, велика Сърбия, велика Румъния и велика България (не тази в Азия), то те ще съвпаднат. Всеки иска всичко на балканите. Тук малко лирическо отклонение – проблемът е, че отделяме твърде много време и енергия за тези исторически претенции. Македонците и албанците тънат в мизерия и мечти за велика Албания / велика Македония. Ние и румънците сме по-добре и само част от хората живеят в миналото. Албанецът продължи с това, кой е виновен за това, че живеем зле – масоните. Те ако се махнели, всичко щяло да се оправи. И така в приказки за велика Албания и масоните слязохме на Скопие.

Заради закъснението на влака, в Скопие имахме само 15 минути да купим билети, вода, храна, аз да питам за автобус за София вечерта, и да се качим на влака за Кочани. Кочани е близо до българската граница, и влакът е само в неделя. В около 15ч потеглихме и следващите 6 часа бяхме в този влак, с 5 минути слизане на Кочани. Той минава през по-българската част на Македония, с най-голям град – Штип. Влакът отново беше мръсен, гарите – отново рушащи се (поне част от тях), ние отново ядохме като клошари, а дори накрая нямахме вода и намерихме две недопити шишета на други пътници. Не се наложи да ги ползваме, защото открихме още едно шише с наша вода. Кондукторът ни се чудеше какво правим, още повече, че за тези 6 часа пътувахме във всичките 3 отделения на влака (заради „климатизацията“). Пристигнахме обратно в Скопие в 21:35, достатъчно време да хвана автобуса в 22. Който, като всичкият транспорт в Македония, дойде с 20 минути закъснение и тръгна с 45, в 22:45.

По този начин съм обиколил цялата железопътна мрежа на Македония, без една отбита от пътя ни гара – Волково (по линията за Прищина), която останалите от групата останаха днес да посетят, като по този начин съм покрил 98.9% от дължината на железопътната мрежа.

В закючение, като изключим центровете на големите градове, всичко останало е соц, а „Юго“ все още е масова кола. Не мога да кажа, че е „България преди 20 години“, защото има неща, които са европейски, поне в големите градове, но като цяло така изглежда. В същото време хората биват промивани от държавните медии, което ги капсулира – те мразят и българите, и гърците, а това са единствените страни в близост, които са в ЕС. Но както мразят българите, така доста от тях идват често в България или имат роднини. Малко абсурдна ситуация. Езикови проблеми почти няма, дори може да не се мъчи човек да говори на македонски – и да кара на български, ще го разберат (с изключение на някои думи).

Като цяло – абсурдно, но приятно пътешествие.