Ляв бриз задуха плахо над Ню Йорк

Макар и управлявани от демократи, повечето големи американски градове оставят социалната сегрегация да се разраства и вкоренява. В Ню Йорк обаче, откакто през ноември за кмет бе избран Бил де Блазио, като че ли е ударена спирачка на тенденцията „всичко за богатите“. Промяната явно не е празна дума за кмета, ако се съди по гневния отпор, който среща.

ДАЛИ Ню Йорк няма да стане Новата Хавана? Откакто на 5 ноември 2013 г. демократът Бил де Блазио бе избран за кмет на главния американски град, това опасение гложди Републиканската партия, която определи приемника на Майкъл Блумбърг за свой „главен враг прогресист“. Според Ню Йорк таймс „републиканските водачи гледат на младата администрация на Де Блазио като на въплъщение на страховете си от настъплението на една „нова левица“. Тази левица проявявала „популистко пренебрежение към богатите, афиширана симпатия към работническите организации и непрестанно внимание към неравенството в доходите“.

Още на предварителните избори на демократите за кметството на Ню Йорк Де Блазио постави неравенството в центъра на изказванията си, като неуморно повтаряше, че историята на Ню Йорк се е превърнала в „повест за два града“ – на свръхбогатите и на всички останали. Истински социалната му програма му позволи да спечели номинацията на своята партия – като изпревари по-специално предпочитаната от медиите кандидатка, подкрепяна от могъщия предишен кмет, а след това и да победи с голямо мнозинство (72% от гласовете) своя републикански противник Джоузеф (Джо) Лота.

Ленин, Мао, Хо Ши Мин

В РЕЧТА си при встъпването в длъжност на 1 януари 2014 г. Де Блазио потвърди насоката на своя мандат: „Бяхме избрани, за да сложим край на икономическото и социалното неравенство, които застрашават с разпадане града, който обичаме.“ В Ню Йорк, където икономическата мощ е вездесъща, подобна програма предвещава трудно бягане с препятствия. Веднага след като фразата бе произнесена, Матю Иглесиас, автор на уводни статии в интернет списанието „Слейт“, изпрати следното многозначително съобщение в „Туитър“: „При встъпването си в длъжност Де Блазио се качи на сцената с мумифицираните тела на Ленин, Мао и Хо Ши Мин.“

Няколко дни по-късно обвиненията в комунизъм взеха комичен обрат. Незапомнена снежна буря връхлетя Ню Йорк, пътищата станаха непроходими. Таблоидите се надпреварваха да интервюират граждани, вбесени от трудностите с почистването на снега в шик квартала Горен Ист Сайд на Манхатън. Де Блазио ни „обръща гръб“ – възмущаваше се една гражданка в Ню Йорк пост. „Като отказва да разчисти Горен Ист Сайд, той заявява: „Аз не съм един от тях.“ Изречението се разпространи в интернет, а местните и националните медии го подеха – особено тези на Блумбърг. Но Де Блазио остана верен на думите си, които му донесоха успеха на изборите.

За да спечели кметския пост в един толкова мултикултурен град, Де Блазио, син на имигранти, можеше да разчита на семейните си корени (германски по бащина линия, италиански по майчина), както и на семейното си положение – той е женен за афроамериканка. Острата му критика на неоправданите полицейски обиски, на които са подлагани цветнокожите, спечели на негова страна част от електората. Но онова, което изглежда осигури победата му, беше икономическото послание – спойка на програмата му.

Ню Йорк е третият град с най-голямо неравенство в САЩ, а те самите са една от богатите страни с най-голямо неравенство в света. На Уолстрийт бонусите за брокерите (средно 164 530 долара на човек през 2013 г.) и заплатите, които надхвърлят 20 милиона долара годишно, като тази на Лойд Бланкфейн, главен изпълнителен директор на „Голдман Сакс“, не предизвикват никакво вълнение. Администрацията на Блумбърг беше изцяло отдадена на благосъстоянието на това малцинство от свръхбогаташи, под претекст че те допринасят най-много за данъчните приходи на града – 5% от домакинствата внасят 38% от глобалните доходи.

Със своите апартаменти, които се продават за по няколко десетки милиони долари на един глобализиран елит, остров Манхатън е по-бляскав от всякога. Но на няколко хвърлея една немалка част от нюйоркската средна класа се хлъзга бавно към бедността. В периода 2008-2011 г. по данни на Американската служба по преброяването средният доход на домакинствата е намалял с 6%. В края на 2011 г. половината от домакинствата в града са печелели по-малко от път и половина от дохода, който определя прага на бедността. 17% от домакинствата, в които един от членовете е на пълно работно време, и 5,2% от домакинствата с двама работещи живеят под този праг. В същото време наемите скочиха главоломно. От 2005 до 2012 г., съобразено с инфлацията, средният наем се е покачил с 11%, докато доходите на наемателите са нараснали едва с 2%. Според центъра „Фурман“ повече от половината наематели в Ню Йорк изразходват поне една трета от дохода си за жилище.

Водещата мярка в кампанията на Де Блазио, срещу която се обявиха всичките му съперници, е създаването на специален фонд за всеобщо образование от най-ранна възраст, финансиран с такса от 0,05% от доходите, надхвърлящи 500 000 долара. Предложението има преди всичко знаков характер – кметът на Ню Йорк не може сам да вземе решение за такава данъчна удръжка. Той трябва да получи одобрението на губернатора на щата Ню Йорк Андрю Куомо. Но макар този потенциален кандидат на демократите за президентските избори през 2016 г. да твърди, че е прогресивен по обществените въпроси (подкрепя контрола върху огнестрелните оръжия и хомосексуалните бракове), в областта на икономиката проявява известен консерватизъм. Особено по отношение на данъците. В писмо до жителите на щата от декември 2011 г. той се хвалеше, че е „установил за пръв път таван на данъците върху собствеността“, че е намалил данъците на средната класа „до най-ниското им равнище от 1953 г.“ и корпоративния данък – „до най-ниското му ниво от 1968 г.“

Двусмислената игра на губернатора

ИМА опасност амбициите на Де Блазио да се препънат в антиданъчната мания на Куомо. Макар двамата да афишират приятелството си и да се представят като политически съюзници, истината е, че по-скоро са „най-добрите неприятели“ в Демократическата партия. Техните разногласия отразяват конфликта, противопоставящ привържениците на една икономика, насочена към по-голямо равенство, които влагат надеждите си във водачи като Де Блазио или сенаторката Елизабет Уорън, и дясното крило на партията около Куомо и Хилари Клинтън, което е по-загрижено за интересите на предприятията.

Тъй като щатите са натоварени да раздават федералните помощи и да вдигат данъците, всеки кмет е заинтересован да поддържа добри отношения със своя губернатор, особено ако иска да проведе амбициозни политически начинания. Обаче Куомо играе двусмислена игра, преди всичко за да запази шансовете си за 2016 г. Когато резултатите от анкетите показаха, че обществеността е благоприятно настроена, той се присъедини към кандидата за кмет на Ню Йорк и подкрепи проекта за всеобщо предучилищно образование. Но когато настъпи време за финансирането му, енергично се противопостави на налагането на нова такса. След няколко седмици противоборство Де Блазио в крайна сметка издейства щатът да финансира инициативата в продължение на три години.

Новият кмет не прояви същото упорство по въпроса за т.нар. charter schools– държавни училища, които се финансират от частни фондове и не са под контрола на учителските синдикати . Тези училища обхващат малка част от нюйоркските ученици (едва 6%). Докато повечето хора с прогресивно мислене виждат в това едно средство да се саботира държавното училище, като го лишават от финансиране и от най-мотивираните му ученици, републиканците и управителите на пенсионни фондове, в стремежа си непрекъснато да намаляват ролята на държавата, ги защитават със зъби и нокти. Де Блазио разкритикува принципа на тези училища, но Куомо им се притече на помощ и принуди кмета да направи унизително отстъпление. В очите на обществеността първият се показа като новак, а вторият – като опитен политик.

Де Блазио обаче не е злопаметен. Когато в края на май 2014 г. Партията на работещите семейства – коалиция на членове на профсъюзи, сдружения и др., близка до Демократическата партия, се разцепи по въпроса дали да подкрепи Куомо за нов мандат на губернаторския пост през ноември, той задкулисно се застъпи в негова полза. Нюйоркският кмет едва ли би могъл да се обяви срещу своя губернатор, при положение че последният има подкрепата на финансовия свят. А Куомо вече събра 33 милиона долара за преизбирането си, като при това дори няма изявен противник…

Жилищният въпрос ще даде възможност да се прецени решимостта на Де Блазио. По време на кампанията той обеща да създаде 200 000 жилища с умерен наем. Според повечето експерти тази цел е много трудно постижима. Самият той я определя като „най-голямата и най-амбициозната програма за жилища с умерен наем, лансирана в американски град в цялата история на САЩ.“

Секторът на недвижимите имоти има голямо влияние върху нюйоркския политически апарат и не трябва да бъде дразнен. Богаташите, които плащат милиони долари за апартамент срещу Сентрал парк, смятат, че имат право да бъдат глезени, да им се осигурява портиер, да разполагат с плувни басейни и гимнастически зали. Те нямат никакво желание да споделят своя квартал, а още по-малко фоайето на сградата с простолюдието, което пътува с метро. Затова Де Блазио пази равновесие, като подкрепя строителното предприемачество, но полага също грижи да разшири предлагането за средната класа и народните слоеве.

Твърдост пред строителните предприемачи

ЗАСЕГА тази стратегия се оказва ефикасна, както свидетелства аферата „Домино шугар“. От няколко години бъдещето на тази бивша захарна рафинерия в сърцето на Бруклин предизвиква разгорещени дебати. През 2012 г. предприемачът Джед Уолентас купи терена и обеща да построи офиси за компании за нови технологии, но също и 2300 жилища, от които 660 с умерен наем. Кметът обаче прецени бройките за недостатъчни. Въпреки заплахите на предприемача, че ще изостави напълно проекта, и въпреки атаките на целия печат, той не отстъпи и Уолентас пое ангажимента да построи допълнително четиридесет жилища с умерен наем. Де Блазио разбра, че всяка политика в интерес на бедните и средните класи рискува да предизвика подобни схватки със заможната класа, със съюзниците ѝ в столицата на щата Ню Йорк – Олбани, и с медиите, които я защитават. Така че той прие предизвикателството да предостави реални услуги на населението, за да подчертае колко се разминават нещата, които занимават медиите, и всекидневните проблеми на хората.

Докато икономиката на града е в добро здраве, той би трябвало да е в състояние да изпълни обещанията за „градска прогресивност“, която се изпари през 60-те години. Дали Сиатъл, Сан Франциско или дори Чикаго ще последват примера на Ню Йорк?

LE MONDE DIPLOMATIQUE