Личното мнение е ОК. Стига да не е различно от нашето.
На Славея Сиракова, а.к.а. Шайла, й се повръщало от майките, дето се събират на групички, облечени в еднакви тениски с назидателни надписи, искат оставки на министри и правителство, а под сурдинка проклинат всички, които не са на тяхна страна дано да седнат в инвалидните колички на децата им.
Естествено, постът й моментално взири социалните мрежи. Дъщерята на Наско Сираков и Илияна Раева беше обвинена, че се е изказала грубо по отношение на майките на деца с увреждания.
Ама защо? Нали уж всеки вече има право свободно да си изрази мнението, без да бъде:
а) пребит с камъни насред площада,
б) изгорен на клада,
в) обръснат до голо и затворен в психиатрична институция!
Аз самата съм родена с тежко генетично заболяване, заради което понасям физически и емоционални страдания през целия си живот. Не си спомням обаче нито веднъж през детските си години родителите ми да са се оплакали и веднъж, че семейството ни е жертва на Системата. Единственото което получавахме от нея, от Системата, беше половинпроцентно намаление на билет за БДЖ веднъж годишно – благоденствие свише, от което нашите се възползваха само по време на семейните ни пътувания до Созопол през лятото. Билетът ми струваше 12 вместо 24 лева. И това беше. Но не съм чула баща ми да пропсува, задето стълбите до класната ми стая бяха 150, нито пък съм видяла майка ми да реве, докато се опитва да дотъркаля донякъде количката, в която ме возеха.
Години по-късно, когато вече водя пълноценен самостоятелен живот и, държа да отбележа, благодарение на усилията, любовта и подкрепата на семейството ми, а не на Системата, мога да живея където си искам по света. И в това “където си искам” ставам свидетел ежедневно на това какви сериозни социални грижи се полагат за хората с психически и физически недъзи. И се възхищавам от цялото си сърце, а и няма как да бъде другояче, понеже темата е много лична за мен. И знам какво е, защото I’ve been there*. Завиждам им на тези общества, които могат да улеснят живота на своите хора в неравностойно положение до степен, че почти да не усещат, че са изтеглили късата клечка още в момента на зачеването си.
Обаче.
Заедно с реалната грижа за тези хора някак естествено върви и обществената, дълбоко вкоренена нагласа за разбиране и толерантност. Докато при нас всичко е парлама! Помня как преди няколко години загрижени майки бяха съставили комитет срещу преместването на деца с увреждания от крайните квартали на София в сграда в техния престижен квартал. Мотивът за протеста им беше: “Не искаме нашите деца ежедневно да виждат тези другите деца, проблемните, наоколо и да ни питат защо са такива. Ние какво да им обясняваме?”
Сигурна съм, че същите тези майки сега са проклели Славея Сиракова да си роди изродче. И след като вече са изпълнили християнския си дълг да заклеймят инакомислещия и по този начин са осигурили благоденствието и здравето на своите собствени деца, вече спокойно могат да продължат спокойното си безметежно съществуване под удобния чадър на обществения конформизъм.
*Имам опит, преживяла съм го – бел. ав.
