Контролът на цените – рецепта за икономически проблеми

Адриан Николов, ЕКИП (http://ekipbg.com/)

Законът много рядко – по-скоро, почти никога – не е отражение на реалността. Обратно – законът е отражение на волята на законотвореца по отношение на това каква би трябвало да бъде реалността. Именно по тази причина повечето опити да се моделира човешкото поведение с помощта на законодателство са обречени на провал – тяхната цел е да накарат хората да действат по начин, по който те не биха действали в случай, че изразяваха единствено собствената си воля.

В този смисъл, налагането на ограничения или забрани върху предоставянето на определен тип услуги или продукти по никакъв начин не елиминира нуждата или желанието на хората да ги получават. В познатото на всеки студент-икономист уравнение на търсенето и предлагането не се променя нищо – забраните не премахват търсенето с магическа пръчка, а пазарите са на място, за да създават предлагане. По тази причина това което постигат държавните забрани е да генерират огромни черни пазари, в които най-често поради включените допълнителни рискове цените – и съответно печалбите – са значително по-големи.

Класическите примери за такива черни пазари са продажбата на наркотици, оръжия и проституцията. И докато негативните ефекти от налагането на директни забрани са доста по-очевидни, държавата често прилага по-„меки“ регулации, насочени към „укротяване“ на пазарите и защитаване на интересите на потребителите.

Честа практика е налагането на ограничения на цените на стоките в опит да се възпре техният прекомерен ръст или „прекомерно“ завишени цени от страна на монополист или картел от производители. Тази наглед благородна идея на управлението обикновено влече след себе си разрушителни резултати.

Елементарното икономическо обяснение е, че налагането на ценови тавани ограничава способността на производителите да определят свободно цената на предлагания от тях продукт, което от своя страна намалява стимулите им да продават изобщо. Производителите съответно пускат на пазара по-малко стоки, които не отговарят на търсенето, а от своя страна производството им е много по-ниско от това, което биха имали при липса на ценови контрол. Крайният резултат е постепенното изчезване на стоките с контролирани цени от магазините.

Този процес се илюстрира добре от случилото се в икономиката на Венецуела през последните години. Социалистическото правителство на президента Мадуро се опита да поддържа контрол върху цените на редица продукти, което доведе до остър недостига на много стоки от първа необходимост. Централната банка на страната поддържа „индекс на недостига“; дори според официалната статистика във Венецуела през 2013 г. са липсвали 21% от стоките, а нелегалната опозиция на режима рисува дори по-грозни картинки.

Благодарение на изкуствения недостиг на стоки, създаден в следствие на ценовия контрол се стигна до куриози, в които тоалетната хартия изчезна изцяло от магазините и се наложи армията да поеме контрол над фабриките и да ги принудят със силата на оръжието да произвеждат. Сходен сценарий се разви преди месец на пазара на ковчези, като дърводелците отказаха да продължават да ги произвеждат на загуба.

Социалните ефекти от тези мерки са изключително тежки. Столицата Каракас и другите големи градове в страната неведнъж са ставали арена на бунтове и разграбвания на магазини в следствие на хроничната липса на стоки. От своя страна хората масово се презапасяват със стоки когато се появят в магазините, в резултат на което те се изчерпват много по-бързо, отколкото би било при нормално предлагане, а немалка част от храните се развалят. Последният план на режима за справяне с липсата на стоки е въвеждане на сложна биометрична схема, която да не позволява на потребителите да купуват „прекалено много“ продукти, което на практика ще върне страната до система, сходна до купонното разпределение, прилагано в ранните периоди на комунистическите системи. Единственият възможен изход от този опит за още по-тежък контрол обаче ще бъде все по-голямо засилване на недостига и изчезване на все повече стоки от витрините.

Интересен български пример от последните месеци в България пък е въвеждането на таван по годишния процент на разходи (ГПР) по кредитите което, на практика, представлява налагане на ограничение върху цената на кредитите. Правителството изрази значителна загриженост спрямо потребителите на бързи кредити и наложи ограничение върху тяхното ГПР. Новият таван ги лимитира до 50.2% от стойността на отпуснатия кредит. Наглед, целта на мярка е да предпази взелите заеми от „прекомерната алчност“ на фирмите, които отпускат бързи кредити.

На практика обаче, единственото което правителството постига по този начин е да изтласка от легалния пазар услуга, която е структурирана по определен начин заради своите уникални особености. Кредитите, отпускани от банки за дълъг период от време и с големи стойности винаги имат множество условия, гаранции и изисквания към кандидатите. Причината за това е, че кредитната дейност по своята същност представлява преди всичко преценка на риск, а банките искат да минимизират броя „лоши кредити“, които не носят възвращаемост и представляват нетна загуба на средства.

Така неречните „бързи кредити“ обаче представляват доста по-различен продукт от „традиционните“ банкови заеми. При тях сумите обикновено са много по-малки, отпускат се в изключително кратки срокове, а заемодателите получават много по-малки гаранции, че инвестицията им ще донесе печалба. Това прави риска при отпускането им много по-голям, което налага значително по-голяма лихва – в противен случай вероятността кредитната институция да фалира поради голям брой необслужвани заеми става прекалено голяма.

Ограничаването на ГПР обаче не позволява да се извърши това отговаряне на високия риск. Оттам броят на фирмите, които биха се заели с тази високорискова дейност намалява значително, тъй като комбинацията между висок риск и ниска печалба в повечето случаи гарантира провал на почти всяко бизнес начинание. Не е неочаквано и въведените регулации да доведат до фалити на действащи компании, което от своя страна ще има редица негативни социални ефекти като увеличаване на безработицата и закриване на съществуващи в момента работни места.

По тази причина, с налагането на максималнен ГПР, който в много случаи е под стандартната за бранша, правителството успява не да предпази потребителите на бързи кредити, а единствено да свие един пазарен сегмент, да елиминира от него продукти, които потребителите преди това са ползвали и да блокира законното им предлагане. По-значителният проблем се крие обаче в обстоятелството, че правителството не е в състояние да елиминира търсенето на този тип финансови продукти – потребителите ще продължават да се нуждаят от бързи пари, но законното им предоставяне вече става значително по-трудно.

Въвеждането на таван на годишния процент на разходите в този смисъл ще доведе до възход на черните пазари на кредити. Високорисковите заеми, които доскоро се отпускаха законно, ще станат отново територия на лихвари или на „сиви“ фирми. Друга възможност е компаниите, които отпускат бързи кредити да вземат мерки за намаляване на риска, което се случва с методи, познати ни от ранната история на българския преход и времето на „борчетата“.

В случая става дума най-вече за неразбиране от страна на държавата на характера на кредитните услуги. Те не са нищо различно от която и да било стока, а сключването на договор за кредит е доброволно действие между фирмата, която го отпуска и лицето, което го взема. В този смисъл, желанието на управляващите да защитават клиентите на бързи кредити от самите тях е меко казано нелогично.

В крайна сметка, когато правителство реши да се намеси и да регулира който и да било пазарен механизъм, резултатът винаги е един и същ – и двете страни, които участват в размяната губят повече, отколкото биха при липса на регулации, а често попадат и под ударите на закона без да има нужда от това.