Константин Иречек – чехът, който стана български министър

Всеки българин би трябвало да знае името на Константин Иречек, благодарение на незабравимото посещение на Бай Ганьо „у Иречека”. Всъщност с това се изчерпва масовата представа за него.

Чешкият историк, изиграл роля и в българската история, е роден през 1854 г. във Виена. Завършва Карловия университет в Прага. Защитава докторат „История на българите“, който представлява първият академичен труд по българска история от древността до 1875 г.

През 1879 г. Иречек заминава за София, след като получава множество покани от София и Пловдив. С указ на княз Александър I Батенберг от 2 ноември 1879 г. е назначен за главен секретар на новосъздаденото Министерство на народното просвещение. През 1881-1882 г., по време на Режима на пълномощията, е министър на просвещението. Иречек полага усилия за устройство на учебната система и създаване на условия за подготовка на висококвалифицирани преподаватели. По-късно е председател на Учебния съвет при министерството и директор на Народната библиотека „Кирил и Методий“ в София. Съществен е приносът му за възраждането на Българското книжовно дружество и издаването на неговото „Периодическо списание“.

„За мен най-лошото в България, е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата”, споделя впечатления чехът. „Дойдох флегматичен, станах нервозен“ – така характеризира себе си след 4 години живот в българската столица.

На него българите дължим и чудесни пътеписи, дневници, описания на столицата и страната в „Български дневник“, „История на българския народ“ и „Пътувания из България“.

Днес в часовете по история не става дума за него, а прозренията му за българите тънат в забрава. Затова нека си припомним безсмъртния му портрет, нарисуван от Алеко Константинов.

Откъс от „Бай Ганьо у Иречека”

– О-о! Добър ден, бай Иречек, как си, добре ли си? – извиква бай Ганьо с един най-приятелски тон, щом влиза в кабинета на стопанина.
Последният му подава зачудено ръка, поканва го да седне и се сърди на своята памет, която не го подсеща кой е този любезен приятел.
– Не ме ли познаваш? – припомня бай Ганьо, като смесва ту „ви“,ту „ти“. – Вий нали бяхте министър в София?
– Да.
– Е и аз съм оттам! – заключава тържествено бай Ганьо. – То се казва емишерии сме, хе, хе, хе, ами как! Помниш ли статията във в. „Славянин“?
– Да, да, спомням си – отговаря сдържано-снизходително Иречек.
– Ей че бяха те нацапали!… Ама ти си гледай кефа, хич да не те е еня! Аз колко съм ви хвалил!… Те викат Иречек такъв, Иречек онакъв. – „Да ме прощавате – викам, – не е тъй.“
Иречек познава добре българите и затова никак не се учудва на тази фамилиарност на бай Ганя. Разговорът продължава няколко минути в този тон, сетне минува на по-практическа почва: бай Ганьо хвали квартирата на стопанина, загатва му доста осезателно, че „най-сетне има място и още един странен човек даже да се прибере тука“, говори му за гостоприемството на българите, изказва съжаление, че „виж, другите не са като нас, българите; чужденец да влезе в българска къща, ще го нахранят, ще го напоят, ще му постелят“. Иречек се старае да му внуши, че квартирата е тясна за домашните му. Бай Ганьо си прави оглушки и развива темата за българското гостоприемство. От тази тема разговорът се извива към търговийката на бай Ганя. Той съобщава на стопанина, че е донесъл за продан розово масло, и му заявява: „Утре, ако щеш, води ме по всичките фабрики, аз съм съгласен; ще ми превеждаш, че не знам езика, а?“ Иречек бърза да отговори, че не е запознат с фабрикантите на етерни масла, понеже занятията му са съвсем от други род, а освен това няма свободно време, но ще му каже де се събират българите студенти, та измежду тях някой може да му услужи.
– Ако щете, санким – допълня бай Ганьо, – няма да те пресилвам. Аз ще дам и на госпожата (тука ли е тя?) един мускал масло. Познавам я и нея, как не (Иречек не може да се начуди за коя госпожа е думата). Па ако имате тука роднини, приятели, кажете им, че съм донесъл масло – то не е срамота! Аз ще се навъртам по-често около вас, ще си приказваме за България. Па ако обичате, съгласен съм и у вас да остана, додето съм в Прага. А?
– Извинете, но…
– Казвам, санким, ако обичате – обяснява сплетено бай Ганьо, – и мен ми е по-добре на хотела, ама хайде, рекох, Иречек – наш човек…
– Благодаря за вниманието; аз бих ви задържал на драго сърце у дома, но не разполагам с лишни помещения. Днес обаче вий сте наш гост и ще обядвате у нас.
– Да обядваме, защо да не обядваме! – съгласява се бай Ганьо. – И ваша милост, казва се, ако не от мойта – от българска софра все сте яли.