Кой създава кризите: Големият петрол

Владимир Каролев (karolev.com)

В първата част видяхме една от най големите PR манипулации на ХХ век – как американските политици чрез масмедиите и умели PR стратегии представиха Голямата депресия като продукт на свободното общество и предприемачество, „замазвайки“ своята вина за възраждането на протекционизма, ограничаване на международната търговия и неадекватна парична политика, превърнала една рецесия с безработица под 10% в Голямата депресия с безработица над 25%. Във втората част разгледах най-значимите кризи между рецесията от 1937 г. и петролната криза от 1973 г. Характерно за всички тези рецесии, без следвоенната от 1945 г., са категоричните данни, че държавната намеса също е в дъното им – дали чрез безконтролно увеличаване на паричната маса (печатане на пари), дали чрез непазарно стимулиране на ипотечния пазар, дали чрез квоти, високи мита или забрана за внос, американските политици неизменно са основните виновници за периодите на икономическия упадък.

Петролната криза от 1973 г. е поредният пример за политически интервенции, довели до сериозен икономически упадък. Уникалността на тази криза е, че тя комбинира свиваща се икономика с инфлация – нещо, което било смятано за невъзможно от кейнсианските икономисти на тогавашното статукво и повечето политици. Първият фактор, довел до кризата, са инфлационните шокове в края на 60-те г. и между 1970 и 1973 г., вследствие на разпадането на златното обезпечение на американския долар. Причините за разпадането са сложни, включително и практическа неустойчивост на това обезпечение в тогавашната форма в дългосрочен план. Големите промени през 60-те г. утвърждават разбирането, че по-високата инфлация твърдо води до по-ниска безработица,
тъй като разходите за консумация стимулират икономиката. Това от своя страна стимулира политиците да преминат от относително стабилна фискална дисциплина към хроничните бюджетни дефицити, както и поредния период на разхлабена парична политика от централната банка.

Извън финансовия сектор политиците се намесват по особено вреден начин в енергийния сектор. Както и по време на предходните кризи държавното управление в САЩ показва пълно неразбиране за това какво е инфлация и как да се бори с нея. Паникьосани от повишаването на цената на енергията през 60-те г. (до голяма степен и породени от държавната финансова политика), те налагат тежки регулации на цената на бензина (в името на бедните), ограничават местното производство и добив на нефт (пак в името на бедните) и дори свеждат до минимум възможността за свободна търговия с петролни продукти. Разбира се, както знаем от икономическата теория, ограничаването на цените води до недостиг и спад на предлагането. Това се случва и през 60-те и началото на 70-те години – през 1973 г. в САЩ има двойно по-малко петролни сонди спрямо 20 години по-рано, тъй като ценовият контрол отнема стимула на инвеститорите да рискуват парите си да разширяват бизнеса си. Всичко това превръща американската икономика в изключително зависима от внос на енергия от Близкия изток и отлага с поне 20 г. развитието на нови технологии за добив на петрол и газ, както и на алтернативни горива.

Именно тази зависимост води до петролната криза. ОПЕК намалява производството (увеличавайки цената) и налага петролно ембарго на САЩ заради поредния период на израелско-арабски кризи. Зависимостта на САЩ от внос на енергия се комбинира с ценовите контроли, наложени от американските политици, и води до добре познатите ни от нашата хиперинфлация празни щандове. Да, и в САЩ ги е имало в един период! В САЩ вносителите на енергия не могат да прехвърлят цената на ембаргото върху потребителите с по-високи цени, тъй като политиците са сложили ценови таван и по този начин става невъзможно за търговците да доставят бензин на бензиностанциите. Глупостта на американските и европейските политици по това време е почти безпрецедентна. Всички те се фокусират върху вдигането на петролното ембарго, което всъщност никога не е било проблем, тъй като търговците бързо се ориентират и препродават близкоизточния петрол на САЩ през европейски дъщерни компании. Реално САЩ никога не са имали проблем с внасянето на петрол, истинският проблем е бил намаленото производство и ценовите контроли в самите Щати, които блокират вноса им и оставят бензиностанциите и потребителите „на сухо“. И всичко това „в името на бедните“.

Всичко това довежда до първата голяма криза със стагфлация – рецесия плюс инфлация. Икономистите от кейнсианската школа и политиците нямат идея какво се случва и защо. Инстинктът им за самосъхранение води до поредната гигантска информационна и пропагандна кампания, прехвърляйки вината за всичко лошо върху спекуланти с валута, алчни бизнесмени, лидери на профсъюзи, корумпирани банкери, зли араби и т.н. Ако Ридли Скот беше пуснал „Пришълецът 1″ няколко години по-рано, без съмнение и той е щял да бъде сред виновниците. Истината е проста и се вижда ясно в историческите и статистически факти – пореден период на бясно печатане на пари, абсолютно безмозъчни от гледна точка на икономическата теория ценови регулации и ограничаване на свободната търговия, комбинирани с външнополитически проблеми, водят до поредната гигантска криза, в дъното на която стоят политиците и държавната намеса. Ако трябва да сме обективни, то ембаргото на ОПЕК върху САЩ е може би най-малката причина за всичко, което се е случило. В мемоарите си Кисинджър отбелязва пълното неразбиране на целия световен елит на международния енергиен пазар, превърнал се в отклоняващ вниманието фетиш за премахване на ембаргото, когато то през цялото време е било символично.

Рецесията през 1981 г . е следствие на продължаващото неразбиране на американските политици какво причинява инфлацията, както и кризата в производството на петрол, вследствие на Иранската революция. В началото, новият шеф на Федералния резерви, Пол Уокър се явява като икономист, доста по-бързо схващащ ефектите на монетарната политика върху инфлацията, но определено действията му са далеч от ефективни, граничещи буквално с паника на моменти и нямащи нищо общо с дългосрочен план и стратегия.

Уокър обаче се учи в движение и в партньорство с администрацията на Рейгън успява да сложи край на инфлационната спирала, сполетяла американската и световната икономика, през 70-те и началото на 80-те.

Кризите през 70-те г. затвърждават напълно тезата на нобеловия лауреат Фридрих Хайек (чиято награда е до голяма степен свързана с проучванията му за природата и причините за икономическите цикли и кризи), че централно-планиращите политици са абсолютно неспособни да притежават нужното знание, за да направляват икономиката по-ефективно от свободното общество. Държавните намеси както във фискалната, така и монетарната и регулаторната политика, забъркват поредната колосална каша и гигантска рецесия, загубила повече от десетилетие от живота на милиарди граждани, понесли ефекта от политическата глупост и арогантност. За относително кратък период през 80-те и началото на 90-те години на ХХ век десните политици, водени от Рейгън и Тачър, са във възход и успяват съществено да намалят ролята на държавата в живота на хората. Тачър е далеч по-успешна, ако погледнем сухата статистика за националната икономика, особено имайки предвид невъзможността на Рейгън да намали държавните разходи поради т.нар. Студена война. Но ролята на Рейгън в разпространяването на идеите за свободно общество и малка държавна намеса трябва да бъде високо оценена, тъй като те водят до колапса на СССР и съществена идеологическа промяна в много азиатски и южноамерикански държави. Там политиците преминават към класически либерални политики, превърнали дългите периоди на стагнация в десетилетие на бърз икономически растеж, следствие на реформи към свободна търговия, силна защита на частната собственост, повече свобода за обществото и предприемачите и по-малка държавна намеса. И бедни държави в рамките само на 2-3 десетилетия се превръщат в икономически „тигри“.