Когато идолите си отиват

| от Цветина Геновска |

Когато идолите си отиват, си даваш сметка, че вече си пораснал.

Спомням си, когато бях малка, в библиотеката на хола грижливо бяха подредени издания от списание „Паралели“ – онова „Паралели“, което в зората на демокрацията ни разказваше за света, за неговите филмови и музикални величия, за един друг живот, толкова далечен и интересен, че те кара да мечтаеш, да рисуваш безброй чудни картини в главата си, непознати мелодии, за да станат част от живота.

Спомням си много добре една от кориците на „Паралели“, на която стояха Дейвид Боуи и Иман, а в голяма статия се разказваше за изумителната им любов, за разчупването на рамките – за екзотичната Иман, супермодела, чието сърце грабва не кой друг, а новаторът, изобретателят в музиката – Боуи.

Вече бях гледала филма „Лабиринт“, тази фантастична история за гоблини и таласъми и Принца на мрака, който се влюбва в Дженифър Конъли, която тогава е още момиче, с впечатляващи сини очи и черна дълга коса.

Истинска Снежанка, а до нея звяра от друга приказка. Това е един от филмите, които оставиха трайна следа в мен – представях си героите вечер, борех се с Краля на гоблините, но и някак го обичах, с цветните си дрехи, пъстри очи, с особения перчем и елегантни движения. Представях си, че бих могла да бъда Сара и живея в един свой свят, в който странните създания, излези от легендите не са нито ужасяващи, нито нереални. Спомням си, че върху холната маса стояха албуми с репродукции на велики художници, спомням си и момента, в който гледах на кино „Уилоу“ и завинаги бях белязана от Елора Данан и Матмартигън.

Днес, на 35 години, все още мечтая да съм принцеса Елора, да побеждавам Принца на мрака, а музиката, която звучи в мен, продължава да е онази истинска музика, която вдъхновява, която кара да чувстваш, да разбираш света извън себе си.

Когато идолите ти започват да си отиват, започваш за чувстваш, че наистина порастваш. Духът ми е млад и винаги ще бъде, защото съм израснала с онова, което да вдъхва живот и сила да мечтаеш и да пътешестваш. Няма го вълшебният и странен свят на Дейвид Боуи, Фреди Меркюри одавна си отиде, без да продължи шоуто, Ленърд Нимой отпътува към безкаря с космическия си кораб, Джони Кеш напусна завинаги Нешвил, Питър О`Тул, Сиймур Хофман, Робин Уилямс и много други.

Отидоха си, но промениха света завинаги.

В какъв човек ще се превърнеш, зависи не само от семейството, в което растеш, но и от книгите, картините и музиката, които те заобикалят, които стават част от теб.

Текстът е изпратен чрез Facebook страницата на Chronicle.bg. Ако искате и Ваш текст да бъде публикуван, пишете ни във Facebook или на office@chronicle.bg.

 
 
Коментарите са изключени за Когато идолите си отиват