Кое е България?

Виргиния Стаматова http://binar.bg/

Епизод от документална поредица „Жени на ръба на света“, посветен на България, ни кара да се зададем въпроса как изглеждаме отвън и как ни възприемат като нация и култура чужденците, извън плана на новините и официалното общуване.

Автор на поредицата, която се излъчва по полския частен национален канал TVN е Мартина Войчеховска, водещ полски телевизионен журналист, а идеята е да се представи живоът на жените в екзотични дестинации, предимно от Третия свят.

Епизодът, посветен на България, е озаглавен „Истинска принцеса. България“ и разказва за сватбените обичаи на ромите калайджии (това е занаят и един вид социален маркер, не етнос!), които купуват булките си: роднините на младоженеца плащат за „честността“ на младоженката. „Героинята на филма – Василка е една от участничките в пазара на цигански булки. Все пак това се случва в 21 век в Европа“, възмущава се в анонса Войчеховска.

Дали Войчеховска не се е усетила, че ромите не са етнически българи или чисто и просто филмът й е манипулативен? По-скоро второто, отколкото първото, защото всеки журналист е длъжен да провери изнесените факти и информация. В този смисъл една от грубите грешки е, че се представят ромски сватбени обичаи, смятани в днешна Европа за цивилизационна изостаналост, за български.

Търсейки евтината сензация, с повърхностния си подход към фактите полската „телевизонна звезда“ създава неверен образ на българите. И определено негативен.

И въпреки уточнението „цигански“, основното обвинение се стоварва върху България. А дяволът, както казват, се крие в детайлите. Ромите калайджии са българи според авторката.

Но напрактика те са български граждани от ромски произход. Факт е, че може би ромите калайджии се припознават като българи, но етническите българи не се припознават в тяхната култура. И татарите в Полша също се смятат за поляци, доколкото ми е известно, но поляците не се припознават в специфичните им обичаи.

Макар и преследващ евтина сензация, филмът е антибългарски и предизвика бурната реакция на част от общността на сънародниците ни в Полша. Друга част от тях са конформистки настроени и не виждат нищо лошо в „неволната“ грешка.

Предаването беше излъчено по TVN в неделя на 05 октомври, датата на предсрочните парламентарни избори у нас. Случайно или не дотам? Защото пазарът на булки е на Тодоровден (8 март през тази година), т.е. филмът е заснет доста по-рано, а изборите са информационният повод. Значи не е случайно.

Защо така лесно ни плюят? Дали пък причината не е и в нас? Доколко с публичния образ, който си изграждаме, допринасяме за това да ставаме лесна жертва на подобни инсинуации? Най-малкото, защото той е твърде неавтентичен, твърде патриотарски и някак разфокусиран.

Достатъчно е да погледнем туристическата реклама.

Пресен пример – пуснатият през тази година в продажба филмов каталог с гръмкото заглавие „Това е България“ и обща продължителност от 348 минути. Продукцията е дело на туристическия канал ТравелТВ и представлява смесица от документалистика, туристическа реклама и личните трактовки (доста спорни по мое мнение) на авторите Виктор Димчев и Нено Маринов за българската история, личностите и артефактите, които представят. Според тях, филмът е насочен както към българи, така и към чужденци, макар и да имат различна информация за България. Но и към всички, бихме добавили, които биха дали 150 лв. за 12 диска.

Като внушение той не се отличава много от соцпропагандата – поток от познати до болка фрази „диви гори“, „могъщи воини“, „величествени руини“, „магии“, „светилища“, „свръхестествена симбиоза“ от това-онова, „плодородни равнини“, лютеница, забрадки и др., а специално заснетите исторически възстановки и кадри от хеликоптер на различни места в нашата мила родина се сменят на фона на маршова музика.

Може би като контрапункт на проекта „Това е България“ се роди друга филмова творба – „И това е България“. Режисьорът Стилян Иванов прави опит за обратно инженерство на историята с помощта на екстрасенса Ивелина Христова. Една твърде амбициозна идея със спорни резултати, по простата причина, че ходът на времето е само напред – може да се прогнозира развитието на един процес във физиката и инженерството, но не може да се повтори миналото, както не можа да се върне едно яйце от изпечено в сурово състояние.

За съжаление, извън документите и паметниците, историята е напълно непроницаема, обгърната в синкавия мрак на миналото и невидимостта на това, което движи света. Историята не ни разкрива намеренията си, а всеки опит за интерпретация извън споменатите граници е неавтентичен и крие опасност от сериозно изкривяване, къде по идеологически причини, къде от непознаване на материята.

Е ли това моята България?

Дали искам историята да се превръща в терен, на който се вихрят дилетанти и екстрасенси – не. Дали мисля, че историята трябва да е атрактивна – също не. Няма място за „Дисниленд“ и кич в историята на България.

Ние, българите имаме исторически комплекс. Търсим причината за националната си гордост в далечното минало и така стигаме до патриотарство и национализъм. Трудно виждаме ценните явления в настоящето си и го омаловажаваме. Как тогава да се сърдим на другите?