Как се чете без книга?
Арчибалд Маклийш
„Библиотеките са тънката червена линия между цивилизацията и варварството”
Нийл Геймън
„Представете си, че това бяха библиотекари – държавата щеше ли да отстъпи? Всички отстъпват, защото полицията се изправи срещу държавата“. Този риторичен въпрос зададе политологът проф. Евгени Дайнов в седмицата на полицейските протести по Нова телевизия.
Държавата най-вероятно няма да отстъпи въпреки днешния протест на библиотекарите, музейните работници и галеристите срещу бакалските сметки на правителството, което оряза бюджета за финансиране на културните обекти като библиотеки, музеи, читалища…
Номерът не мина при МВР и здравните заведения, но при културните институции идеята беше посрещната по-тихо – с възпитан призив и писмо до институциите.
Тези тихи хора, които работят в сектора, не бързат да затварят кръстовища и да блокират улици, не нападат полицаи, нито имат 20 заплати, които да пазят със зъби и нокти. Имат 370 лева на месец, с които да се издържат на фона на историите за кметове милиардери, полицаи с имения и политици с офшорки.
За библиотеките си спомняме около 24 май и 1 ноември. Извън това те не съществуват за други, освен за студентите в сесия или пред защита.
Българските правителства традиционно си затварят очите пред факта, че през последните 22 години училищните библиотеки са намалели наполовина, а в останалите почти не влизат нови книги. Всичко това въпреки Манифеста на ЮНЕСКО и Международната асоциация на библиотеките, според които училищната библиотека е част от учебния процес и 5% от годишната издръжка на всеки ученик трябва да постъпва в нея.
Държавните библиотеки вероятно ще запазят символичните си годишни такси, от потребители, които идват от сантименталност, за да установят за пореден път, че дори комерсиални автори като Чарлс Буковски не са част от инвентара на разпадащите се български библиотеки. Таксите на входа на музеите изглеждат „солени” за джоба на хората, си задават въпроса: „На тия 6 лева няма да им давам, к’во ще видя вътре?”.
Политиката в България сякаш не се влияе от културата. Затова и отношението към хората и културните институции е пренебрежително – подхвърля им се достатъчно, за да не загинат, но не и толкова, че да функционират нормално. Финансова и целева подкрепа на културните обекти фигурира формално в програмите на културното министерство. Липсва обаче чувствителността към състоянието и нуждите на българските библиотеки, читалища, музеи, галерии и театри. В тази сфера за реформи дори не се говори – на никого не му се занимава с нафталинови духове, а с предлаганите заплати и условия, на млади професионалисти не им се занимава. В Европа 70% от населението посещава държавни библиотеки. В България едва 10% ползват услугите им.
Европеецът купува средно 11–12 книги годишно, а българинът по половин. Българската култура страда от недохранване, но не защото няма пари, а защото за нея винаги остават огризките от чуждите гуляи. Да се чудим после защо 50% от хората в България са номинално или функционално неграмотни.
