Как да не бъдем идиоти след бригада в Америка?

Вие сте от онези млади студенти, които нямат 25 години, но вече са хванали цаката на тоя живот. Независимо дали идвате от затънтено провинциално село или от идеалния център на София, никой не може да ви се опре, защото самочувствието е ваш най-добър приятел.

В края на поредната учебна година решавате да осъществите голямата си мечта – бригада в Америка. Щото все пак това е Америка, нали? Иначе кога ще отидете в страната на неограничените възможности (от времето на Вазов обаче) за няколко месеца. Ще работите и ще се върнете с няколко хиледарки. Чудесно.

Извън шегата, поздравления. Вие сте своего рода герои. Заминали сте сами на хиляди километри от родителите, работили сте далеч по-непрестижна работа от тази, за която ви подготвя университетът тук, станали сте по-самостоятелни, отговорни, кръгозорът ви несъмнено се е разширил.

Обаче идва моментът, когато се връщате на родна земя, където нали… не може лятото да работиш на толкова хубаво място като в Америка. Та връщате се тук в края на септември/началото на октомври и зашеметявате всичките си колеги, приятели, роднини, минувачи по улицата с новата си осанка – душевна и физическа. Вече сте друг човек, който няма нищо общо с онзи в края на май. Десетките катарзиси там са ви усъвършенствали.

И все пак някои изглеждат толкова абсурдно след завръщане от мечтаната бригада, че се чудиш на бригада ли са били или на церемонията по връчване на Нобеловите награди (за да получат съответната). Ето няколко неща, които е добре да избягвате, за да не изглеждате като идиоти след постигането на заветната ви цел – страната на чичо Сам.

„Пригответе червения килим. Кацам.“

Всички, целият свят, включително и монасите в Тибет, трябва да разберат за вашето триумфално пристигане. На пистата е опънат червен килим, баба реве от щастие, та се къса, мама сдържа сълзите си, а сестрата всеки момент ще пусне лайв във фейсбук. Това е денят на сторитата в Instagram. Още от самолета задръствате профилите си в социалните мрежи с постове – снимки, песни, feeling excited, цитати за дома, родата, всичко. Иначе какво е това щастие, ако не го пратиш в лицата на хората като торта по време на бой със сладкиши?! Тенденцията продължава в следващите няколко дни и накрая всеки знаят, че лицето Х вече е вкъщи, живо, здраво. Народът може да си отдъхне. Съжаляваме, но в Тибет няма такава опция – трябва да идете лично и да кажете на монасите.

Първи ден в университета – „Направо ви убивам! Пръскам!“

Нямате търпение да започнете учебната година, защото ученето ще е детска игра след якото бачкане в Америка. Колегите ви вече нищо не разбират, в техните животи нищо не се случва, докато вие все пак сте били в чужбина… и сте оцелели – поне златен медал за вас. Та пристигате в университета с новия арсенал от маркови дрехи, купени оттам, щото за какво иначе са тия хиледарки, ако не за да се покажете колко много сте напреднали в материален план. Мислите си, че сте Дуейн Джонсън Скалата или Ким Кардашиян. Всъщност изглеждате като треторазряден артист от независим театър в Сунгурларе. Съвет: маниерниченето и свръхвисокото самочувствие рядко оставят добро впечатление. В повечето случаи ви правят идиоти.

Разширили сте речниковия запас

От „богатия“ ви речник преди три месеца не е останала и следа. Сега той е пълен със стотици англицизми. Думи, които преди може и да сте забранявали да се казват около вас, сега се използват постоянно. Не че искате да го правите непременно. То така си се получава. Спокойно, знаем какво е да си три месеца в друга държава. Това е много повече от двайсетте и кусур години в България. Прощаваме ви, че се „садвате“ и тем подобни… но пак ще попаднете в графата от заглавието.

„Там е толкова яко. Няма нищо общо с България“

Толкова е яко в Америка. Пак ще се върнете. Това го казвате при всяка възможност, на всекиго. Екскурзията в края на бригадата е била чудесна (знаем, видяхме фейсбука), сега е време за спомени за прекрасните три месеца, в които сте работили на поне две места, крещели са ви, сънят е бил кът. Нормално е да го казвате, когато ви попитат. Но да го споменавате във всеки разговор, без причина, без да е повдигната темата идва много в повече. Разбира се към говоренето е прикачено онова огромно самочувствие, за което споменахме горе. Тук в България е ужасно. Няма ред, няма нищо. Направо ужас.

Ще се върнете пак в Америка другото лято. Този път – ако може, завинаги.