Чантата ми звъни
Ток по раницата – последният писък на модата. Става дума за изобретение, което представлява раница с вградени акумулатори за захранване на смартфон, таблет, лаптоп и всякакви други джаджи. Процесът на зареждане може да се следи с помощта на мобилно приложение, което също така отчита местоположението на раницата AMPL, в случай че бъде забравена някъде.
За ток по тялото бях чувала, но да тече и по раницата … Истината, обаче е, че техниката превзе живота ни със страшна сила и не просто се настани, а измести главата ни или поне мислещата част от нея.
Осъзнах това, когато видях баба ми, заровила безпомощно ръце в заплетените кабели, които се подаваха като зли змии от разтворената ми дамска чанта. Жената искала просто да донесе един от телефоните ми, който звънял дразнещо и настоятелно 15 минути.
Капан е, бабо, моята дамска чанта.
В нея бродят високотехнологични чудовища, които са ме хипнотизирали и са превзели по-голямата част от живота ми. И всеки момент ще гракнат в един глас – коя батерия има нужда от захранване или някой телефон пищи неудържимо, опасявайки се да не остане безгласен в дълбините на чантата.
А баба ми, с широко отворени очи е заровила ръце в чантата продължава да търси крещящия телефон сред зарядни устройства, портативни батерии, слушалки и музикални плейъри. Натъква се не на един, а на два смартфона и един диктофон. „За какво са ти тия, кабели, бабе, ще се обесиш в тях”, казва тя с убийствен сарказъм. „Колко кила тежи тая чанта?”
Все пак в нейния дамски клъч навремето е имало място само за червило, пудра и документи. Техниката не просто е превзела живота ни. Тя тежи в прекия и преносния смисъл на думата – носим я, мъкнем я навсякъде с нас докато поредния фейк статус във Фейсбук не заглуши изповедта на най-добрия ни приятел, седящ отсреща в живия живот.
Остава въпросът как рискът от дископатия ни се струва бял кахър пред ужасяващата вероятност батерията на някое от десетките портативни устройства в чантата да ни причини редица неудобства. И наистина ли сме станали зависими от технологиите в чантата, които не само ни дават ток, но и тон в живота.
Защо носим цялата тази техника на гърба си? Нали човекът е този, който я е създал, за да служи и улеснява, а не да тежи. А отговорът е прост – мъкнем, защото зависим от нея психически и емоционално.
Един изключен мобилен телефон може да причини семейни скандали, а флирт във фейсбук – убийства. Чувала съм за случаи на уволнение, заради постове в социалните мрежи, лаптоп с паднала батерия и неосъществила се връзка в скайп. Както и за раздяла заради счупен айфон.
На път за вкъщи усещам плъзгаща се по гръбнака ми болка, която визуализирам като допир на гърчави, зелени студени ръце с дълги дращещи нокти; чувствам краката си отекли като трупчета, а вратът ми се стяга, сякаш заклещен в гилотина. Започвам да усещам тежестта на цялата технология, която съм помъкнала със себе си, за да съм в крак с времето в буквалния смисъл.
Винаги съм се чувствала материалист, избирайки айфпода си като един от жизненоважните предмети, които бих взела със себе си на самотен остров. Дилемата, късаща сърцето ми, е как да оставя киндъла и таблета си, за да натикам новия си Samsung A5 и по-стария Galaxy Notе в официалната си мини чанта.
Когато батерията на служебния ми телефон безмилостно пада пред очите ми, видимо се разстройвам и решавам, че ще се простя с парфюма си, за да сложа портативната си батерия, която се надявам да е заредена. За всеки случай взимам зарядно и се моля нейде в скъпарския ресторант да има контакт, ама и да е близо до мене, защото новините никога не спят и може да ме потърси я редактор, я мъж, я онзи отвеян актьор, с когото уговарям интервю от 5 седмици. Натиквайки всичката тази техника мислено в червения клъч, който е издут като деформиран картоф, си спомням за баба ми, която озадачено клати глава.
Вкъщи вадя картите на масата, за да установя, че в „чувала”, за който ми завижда и Дядо Коледа, освен всичко изброено дотук има и колона за лаптопа, който е в раницата ми, както и чифт слушалки Payoneer за по-добър звук от подаващия се по протежението на кабела, оплетен в зарядните, айпод. За него оплетени са два USB кабела и плик с втора портавина колона JBL, която върви с допълнителен чифт от 8 батерии, USB, собствено зарядно и аудио кабел за колата.
Разбира се, чантата ми е безъднна и пълна като пещерата на Али Баба. В допълнителния джоб се намира малък фотоапарат и диктофон, както и два презаписващи се диска, комплект химикали. Останалото е скромния ми личен дамски багаж. Любопитството ми напира дотам, че да измеря всичко това на електронната везна – 11.2 кг. Цялата тази технология побрана в любимата ми O!Баг, на която заложих заради здравите дръжки и голямото общо пространство без клиширани разделения.
Приличам по-скоро на електротехник, който балансира на високи обувки по неравна повърхност.
Цялата тази технология и кабели ме невротизират и ме тикат към тотален дистрес. Мъкненето и ползването на техническите джаджи улесняват за миг живота им, но като гладен домашен любимец искат и своето. Искат цялата концентрация, съзнание и емоция да бъдат преведени и обяснени на компютърния език, докато смехът бъде заместен от „LOL“ и в процеса на разговор.
Спасява ме мисълта, че все още уволнението ми не зависи от някоя машина, на която й е паднала батерията. Проверявам дали имам достатъчно батерия на телефона и диктофона си, защото чакам това интервю от няколко седмици. И си обещавам да изключа звука на мобилния си поне за уикенда.
