Из дневниците на един кандидат-студент

Светла Инджова

Двадесет и четвърти май! Цветя. Песни. Речи. Гости. Сълзи. Усмивки. Камбани. Поздрави. Прегръдки. Музика. Всяка година пиша слово по случай празника, заставам пред микрофона и прочитам репетираните стотици пъти думи пред целия град. Виждам развълнуваните лица на абитуриентите, гордите учители, просълзените родители и любопитните им съседи. Поздравявам завършващите, почитам силата на просветата, прекланям се пред магическата мощ на писаното слово и изказвам надеждата си за по- добри дни, приканвам към хармония и оптимизъм. Тогава виждам децата, нетърпеливи да отидат на училище и се питам дали техните любознателни очи винаги ще търсят новото, дали любопитството им ще ги подтикне да откриват и създават. Дали желанието им за знания ще ги направи победители. Дали въображението им ще ги устреми напред.

Всяка година едни и същи думи, едни и същи емоции. Толкова много съм повтаряла тези клиширани думи, че вече започвам да им вярвам. Затова този път реших да напиша по- различно слово. Поне веднъж да кажа истината и понеже всичките ми съграждани биха ме изгорили или убили с камъни за следващите изречения, не се осмелявам да ги изрека пред тях. Те са свикнали да чуват похвали, макар и незаслужени, затова по-добре да прочетат тазгодишното ми слово.

Това е разказ на ученичка, завършила средното си образование преди година, не е поредната клиширана статия от платен журналист, който мрънка за грешките в системата и хули полуголите абитуриентки. Ученичка, която въпреки всички некадърни опити за реформи, завърши гимназия.
Образованието в България може да се сравни с потъващ кораб- пропада все по-надълбоко, а скоро ще достигне до бездна, от която няма да се издигне. Накрая ще потъне напълно, а с кораба изчезва и съкровището-българските ученици. Както водата залива затъващия кораб, така простотията и безразличието превземат училището.

Постоянно слушам колко неправилна е системата, колко незаинтересовани са политиците и стоварваме всички грешки върху тях. Те наистина не са толкова загрижени и невинни, но защо никой не иска да погледне в класните стаи?! Родителите смело обвиняват правителствата,а умните им деца едва завършват.

Нека започнем отначало. Някак сме завършили единадесети клас, с нетърпрние чакаме последната година. Най-хубавото време, нито учим, нито работим- една пропиляна година. Цяло лято сме се размотавали и е дошъл последният 15-ти септември. Учителите настървено ни обясняват колко работа ни чака, колко сериозни трябва да бъдем, как трябва да учим непрекъснато и пр. Половината от випуска все още не са решили какво ще кандидатстват, друга част чакат мама и тате да уредят добре платена работа, а само няколко човека четат дебели учебници и решават тестове. Така се минават месеци- учителите, тормозейки ни с непрекъснати словоизлияния, родителите-мърморейки колко сме мързеливи, а на нас не ни пука какво и къде ще учим по-нататък.

В училище се явяваме само за български – шест часа седмично, и по предмета, който сме избрали за втора матура. Литературата минава скучно- едно и също във всяко произведение, но досадният учител все говори и говори. Ние сме със слушалки в уши, мятаме си бележки, четем списания, разглеждаме снимки във фейсбук, чатим си… правим всичко друго, но не и да слушаме за Смирненски. Същото е и в другите часове. Ама учителите са съгласни да не им обръщаме внимание, важно е да предадат урока, че гонят график. Който иска да слуша, да пише, да си клати краката на стола, да се рови в интернет, да брои плочките на двора…все тая. Ние сме големи хора, нима една дребничка тихо говореща женица ще ни привлече с мотива за пътя в „Шибил”?! Кой се интересува от „Пиянството на един народ” в „Под игото”, важно е пиянството в дискотеката. Понякога се случва да прекъснем монолога на учителя, да се включим с някоя умна реплика от сорта на „Елин Пелин ни описва сюжета на разказа „Кукувица”.

Често вместо да коментираме съвременния и вечен Бай Ганьо, ние се караме за подготовката, тоалетите, ресторантите, колите за бала. В еуфория сме, но не заради предстоящите изпити, а поради всекидневното обикаляне за шарени рокли и кичести бижута.

Това е положението, скъпи родители и учители. Но вие знаете, наясно сте, че децата, за които се грижите са мързеливи, незаинтересовани, безидейни, отпуснати. Следват принципа „който както може, така успява”. В главите им са текстовете на чалги песни, вместо Дебелянови стихотворения. А най-лошото е, че всички смятат това за правилно.

Изведнъж идва любимият месец май. Бъдещите абитуриенти са напълно готови, купили са тоалети, наели са коли, мама и тате са изтеглили заем, запазили са 200 места в натруфен ресторант, за да отпразнуват великия подвиг- завършване на 12-ти клас и да изпратят накичената си претенциозна дъщеря към последното посещение на обичаното училище. След цялата подготовка за най-важното събитие не са останали пари за частни уроци, курсове, допълнителни занимания и т.н.

Денят на матурите наближава, зрелостниците започват да осъзнават, че ще се явяват на сериозен изпит и че не са подготвени. Тогава настъпва паметният момент на мислене. Разсъдливите ученици набързо измислят планове как да минат матурите. Слушали всякакви истории от находчивите си батковци и каки. Хартийките, слушалките, часовниците, телефоните са старателно подготвени и готови за действие.

В тежкия ден на изпита, всички са заели местата си, квесторите (учители от друго училище) прочитат правилата, предупреждават зрелостниците и накрая раздават материалите. Предварително са събрани мобилните апарати, тъй като всеки дванадесетокласник е длъжен да даде телефона си, но никой не знае още колко модерни устройства има в себе си. Изпитът започва. Мислите, че зрелостниците са стресирани, уплашени и притеснени, че усилено мислят, внимателно четат въпросите и сериозно пишат. Не е точно така, телефоните са на коленете им, интернет връзката в училището съобразително е пусната по-рано. Почти всички ученици намират отговорите на въпросите в лесносотъпните сайтове. След това си ги изпращат един на друг. Лесно се преписва и последната задача- най-тежката, най-трудната-есето. Интернет е препълнен с всякакви ЛИС, есета, резюмета и т.н. И така, за два часа зрелостниците са готови с ДЗИ-то.

Съвсем уместно ще попитате къде са квесторите, не забелязват ли какво се случва, защо не анулират работите на преписвачите. Ще ви кажа какво правеха квесторите в моите зали. Първо започнаха разговор за някакво тържество и за виното в ресторанта. От време на време хвърляха по някой поглед към нас, но никой не им обръщаше внимание. Необезпокояваните преписвачи спокойно надничаха в листата на другарчетата си, а пазителите ни илии гледаха през прозорците, или полягваха върху бюрото. Толкова добре се грижеха за спокойствието ни, че дори когато някаква муха се мъчеше да намери отвор, за да избяга от това некористно място, учителките се опитаха да ѝ помогнат. Можете ли да си представите-докато десетина задружни преписвачи правят матура, квесторите се смеят и гонят мухи?! Единствените моменти, в които либералните ни квестори се разхождаха напред-назад бяха предназначени за още подсказки. Даже едната учителка ми каза да поправя отговора си, че Борис, Павел и Стефан са герои от произведение на Димов, жената дълго настояваше за Елин Пелин. Жена с висше образование, с професия, която служи за пример или не е чела „Тютюн”, или е чела прекалено много и образите в ума ѝ са размити. Това беше върхът на разочарованието ми. Преглътнах факта, че съучениците ми преписваха, не ме засягаше и това, че те тези, които не са ходили на училище, не са прочели и едно Ботево стихотворение, не знаят, че Петко и Пенчо Славейкови са различни и то велики творци, идея си нямат как е починал Вапцаров, да не говорим за последните му две стихотворения, изкараха много добри и отлични оценки. Но това, че квесторите се правеха на циркаджии и явно показваха невежеството си, не успях да преглътна.

След два дни беше и втората ни матура- свободно избираема. Училището ми е немска гимназия, затова повечето избрахме немски. Няма нужда да обяснявам как направихме и този изпит, все пак имаме модерни телефони с речници. В моята зала имаше ученици, избрали история и география. Под чиновете си освен мобилни устройства, пазеха и учебници по съответните предмети. През цялото време се чуваше разлистване на страници от атласи, предварително написани теми, помагала и т.н. Квесторите ни се усмихваха, успокояваха ни, опитваха се да ни подскажат и подминаваха телефоните и учебниците. Чантите ни бяха оставени на столовете близо до нас, та да можем да извадим това, което ни трябва или в случай на опастност да го приберем.

Най-интересното е, че в деня на матурата инспектори дойдоха на проверка. Квесторите ни предупредиха и ние бързо прибрахме всички помощници. Посрещнахме испекторите, които само стояха на прага, усмихваха се на колегите си и възхитено гледаха измъчените от разсъждения ученически физиономи и изтръпналите от писане ръце. Предполагам, че след това са се почерпили с кафе и са тръгнали да проверяват друго училище, до което вече е достигнала информация за скорошен контрол.

Тук трябва да направя уточнение, че всичко казано се отнася за провинциалните училища. За гимназиите в големите градове нямам преки наблюдения. В малките населени места учениците са недостатъчни. Те се привличат именно с такива случки. Гимназистите отиват в училище, в което ще научат нещо минимално и ще завършат безпроблемно.

А защо поведението на квесторите е толкова непрофесионално?! Защото същото, дори и по-лошо се върши и в техните училища. Има негласно споразумение между учителите да не се пречи на зрелостници и изпитвани да преписват. Така ние направихме матурите без нито една анулирана работа, без забележка или предупреждение. Но това, което се случва в моето училище не е най-фрапиращият случай. За щастие, учителите ни са принципни хора и макар да знаеха по какъв начин възпитаниците им изкарват изпитите, те не ни помогнаха. Ученици от други училища са ми разказвали как техни преподаватели им оставят верните отговори от теста в тоалетните или други предварително уговорени места. Явно учителите добре знаят възможностите им, а пък и своите собствени.

Това е положението, скъпи родители. Вие се гордеете, че синчето ви е отличник на матурите, въпреки калпавата система. Сега сами преценете кой е виновен. Дали министърът, който се чуди как да изкара гимназистите по-умни или вашето дете и учителите му, които работят в екип само на матурите.
Не си мислете, че в провинцията няма умни и интегентни деца. Напротив има, но често не им се обръща достатъчно внимание. Ходят на състезания, печелят олимпиади, разработват проекти, впечатляват комисии. Готвят се за кандидатстване две-три години по-рано. Имат амбиции да бъдат лекари, адвокати, журналисти, икономисти, банкери, архитекти, археолози, инженери… Но в един момент се сблъскват с онези празни глави, които нямат основни знания, а в дипломите им фигурират оценки над 5.00, които им осигуряват спокойно влизане в университет. А възприемчивите и даровити деца са принудени да учат заедно с немотивираните и празноглави ленивци, които нахално ще ги изместват.

Ако всичко това ви се струва нереално, направете проучване. Погледнете резултатите на случайно избрани училища. Произволно се спрях на няколко, ето и резултатите: в Джебел-5.00, в Крумовград- 5.29, в Ардино- 5.20, в Челопеч- 5.30, в Мадан-5.05, в Ген. Тошево-5.03, в Якоруда-5.34… Оценките са от матурата по БЕЛ от 2013г. В топ 10 на най-добрите училища за същата година фигурират три провинциални- на шесто място- ГПЧЕ „Христо Ботев” Кърджали, на седмо- СОУ „Отец Паисий” Кирково и на десето- СОУ „С. Ценов Савов” Пирдоп. Сами преценете дали децата в тези градове са реални отличници. Мисля, че по-скоро имат дадени, а не заслужени оценки.

Години наред гоним чужди стандарти, години на сравнения и съпоставяне. А защо не се замислим къде другаде в Европа се пише 3.00 на държавен изпит при 23 от 100 точки?! Къде другаде по света след завършване на средно образование се държат само два изпита?! В матурата по БЕЛ има цели 10 въпроса за четене на текст с разбиране… В същото време се подценяват правописните, пунктуационните, граматическите грешки. Литературните въпроси са елементарни, за последната задача – плашещото есе, текста, върху който трябва да се разсъждава дори е даден. Колкото повече дванадесокласници изкарат матурата, толкова по-добре. ЕС ще ни похвали…

Разбира се, ние- незрелите и неориентирани ученици не сме главната причина за краха в образованието. Но не сме и жертва, за каквато ни представяте. Приемаме образованието като даденост, не като привилегия, важното е да имаме някаква диплома, в която да пише „Отличен”.
Най-голямата грешка в образователната реформа е разширяването на висшето образование. Малък народ сме, броят на младите хора все повече намалява. Как е възможно да имаме цели 53 университета?! Ще дам много примери, за по-достоверно ще спомена някои ВУЗ-ве.

Да започнем с един от най-елитните ни университети- Софийски „Св. Климент Охридски”. В най-старият ни ВУЗ кандидати се приемат с матура. Само за специалности като право, журналистика, медицина и фармация, международни отношения и връзки с обществеността задължително се влиза с висок бал от допълнително положени изпити. Така биолози, историци, физици, педагози, археолози, политолози, социолози могат да бъдат всички ученици, изкарали над 4.00 на матурите.

Югозападният университет „Неофит Рилски” също приема голям брой студенти. Там положението е отчайващо. Най-фрапиращ като че ли е приемът за право. Изпитът предствлява тестове по български език и история. Изпитът по български дори не включва литературни въпроси. Една от задачите е писане на есе, обикновено философска тема. За „есе” се признават няколко изречения, дори ако не са свързани в текст. Тазгодишната тема на предварителния изпит е била свързана с нелекото съществуване на честните хора. Бъдещи прависти, хората, които ще ни защитават и отстояват още на кандидат-студентския си изпит са принудени да се съгласят, че по-добре да си нечестен, но да не изпитваш особени трудности. И малоумен ще издържи изпита по български. Трябва да се посочват грешки от рода на истортиата, вежливоста, вервам, схфащам, зграда, както и да се поставят препинателни знаци пред чиито, която, ала, че, защото… Този изпит повече ми прилича на класно за петокласници, отколкото на кандидат-студентски. А изпита по история дори не вкючва подобни разсъждения. Приемът е сигурен с резултат над 3.00.

Друг всеизвестен университет- УНСС, приема хиляди студенти на година. На пръв поглед изпитът изглежда труден- три модула- български език, математика и свободно избираем. Там учениците са оставяни да преписват един от друг. И понеже броят на отпуснатите места е голям, официално учат 18 400 студенти, почти всеки кандидат влиза. Със сигурност сред тази тълпа от учащи се има студенти с амбиции за признати финансисти, ама кой го е грижа, важното е, че се приемат ученици на килограм.
Университети като ХТМУ, МГУ, ЛТ, ТУ- Габрово, Аргарен университет- Пловдив приемат всеки подал документи. Някога от особена важност заради дипломиращите се металурзи, агрономи, миньори, механици, еколози, ветеринари, сега са ненужни, защото фабрики и заводи няма, да не говорим за мини и животни.

Може би за Русенски университет „Ангел Кънчев”, Шуменски университет, Европейски политехнически- Перник, Бургаски свободен, Международен колеж- Добрич, Университет по библиотекознание и информационни технологии дори не сте чували. За да бъдете техни възпитаници, неофициално разбира се, си носете само лична карта и диплома, дори и в нея да фигурират реални оценки. Сигурна съм, че ако оставите кучето си пред вратите на тези ВУЗ-ве, лаеки няколко години и на него ще дадат диплома.

Та, скъпи родители, не се притеснявайте, колкото и слабо да е детето ви в гимназията, колкото и да не му върви и да няма късмет, без особени затруднения ще го приемат да учи висшУ. Бъдете спокойни, все още има университети като Висше училище по агробознес и развитие на регионите, Висш строителен университет, Висше училище по застраховане и финанси, Международно висше бизнес училище- Ботевград, Европейски колеж по икономина и управлние, които се крепят и разчитат на вашето умно и старателно дете.

Няма ли най-после правителството и компетентните ни управляващи да осъзнаят, че колкото повече свободни места има, толкова повече негодни кадри се създават. Завършваме лесно, приемът във ВУЗ е леснодостъпен, а това означава, че висшето образование се обезценява. Колкото повече предлагане има, толкова повече цената пада. Нима една първокурсничка гледа трезво на нещата, а големците на площад „Народно събрание” се подписват за откриването на следващия четвърти университет в Перник. Стигнахме до положение, в което ВУЗ-ве се борят за студенти, така се пропиляват цели поколения потенциал. Докато абсурдни оценки запазват място в някой елитен университет, ще заемаме последно място в проучвания за грамотност, подготовка и ерудиция. Ще си останем невежите, неуки и необразовани българи с диплома, молещи се за работа.

Преди време попаднах на цитати, с които да се гордеем, че сме българи. Ето един от тях: „Изобщо у българина е очевидна силната страст към знанието, което те и натрупват. Постоянство в стремежите- това качество като че ли им е вродено.” Не помня кой мъдър човек е изказал своите наблюдения, но годината е била 1873. Явно преди два-три века, наред с борабта за свобода и независимост, хората осъзнавали важостта на науката и знанията. Образованият човек е най-силен! За съжаление, днес образованието ни дава единствено диплома, нищо повече. То е като объркан лабиринт, който не води доникъде, по-скоро- до късчето хартия.

В заключение, нека обърнем внимание и на хубавата част, която все се подминава. Сигурна съм, че някъде в българските училища има по един Айнщайн, поне един Маркес, Пикасо, Моцарт, Болт, Ганди и Скорсезе, поне една Елизабет Тейлър и Маргарет Тачър. Те са звезди, които светят ярко и огряват пътя към успеха. Важното е да осъзнаете, че родината има нужда от вас. Скъсайте еднопосочния билет, забравете за високия стандарт на запад, останете тук, създайте „Ла Скала”, „Ноу Камп”, Лувър, Метрополитън, защото това е истинският успех. Не забравяйте Вазовите думи „Лудите, лудите, те да са живи!”. Бъдете „лудите”, които ще учат в Бъгария и ще се дипломират като най-добрите лекари, архитекти и инеженери. Поставете началото, открийте нови и важни неща, покажете силата и труда си. Нуждаем се от вас, от хора, способни да мечтаят за неща, които никой не е виждал.

Ние можем да победим. Нека започнем от образованието! Нека да не бъдем малодушни и жалки! Нека да признаем грешките си! Нека спрем да се страхуваме от последствията! Аз съм първа. Сега е ваш ред! Можем да живеем в една по-добра България!