История за найлонови цици, мравки робовладелци и елементарни частици

Тихомир Петров*

През последните години ставаме свидетели на доста отявлен социален паразитизъм. Също като мравките, хората в България могат да бъдат причислени към семейство насекоми от разред Ципокрили. Неуморни и целенасочени работници, борещи се за благото на колонията. И така, картинката започва все повече да напомня на света на така познатите „мравки робовладелци“. Те от своя страна, извършват периодични набези срещу гнездата на по-слабите от своя вид и ги превръщат в роби. Поробените служат на господарите си като събират храна, отглеждат яйцата и ларвите им, и биват ограничени откъм своето собствено развитие и благо. Ден след ден поробените приемат модела на своите поробители и се превръщат в също толкова властни и злобни създания. Порочно или не, по подобие на поробените мравки, и ние живеем в един свят на контрасти, в който всеки се бори за своята независимост и иска да бъде монарх в своя собствен свят. Именно тук започва моята история, в която ще ви разкажа само част за това как утопичният ми свят се превърна в жалка реалност. Защо си позволих да обидя цялата система и какво ме накара да се възмутя до болка.

Точно след една година се завърнах в България. Попътните северни ветрове бяха побутнали моята ладия, която прекоси отново цяла Европа, за да се прибера у дома. Бях решил да отида както всяка година на родното Черноморие, а след това да прекарам месецът си у дома с приятели и близки. И така, натоварихме се на синята и компактна шкода, която по ирония на съдбата наричахме „Синият лебед“, и потеглихме към южните брегове на Черно море. Пътувахме на изток по единствената полу-завършена магистрала, докато покрай нас прелитаха сравнително ниско някакви обекти с тъмни стъкла и високо вдигнати светлини. От прозорците им надничаха, с по едно червено око, опулени шаржове, които наричахме още Орки. Със своите стари, но привидно лъскави коли, джипове, джетове и всякакви други немски возила, те се опитваха в неистова битка да подобрят пернишкия рекорд от 2 часа по дестинацията София-Бургас. Така, автомагистрала Тракия се превръщаше в най-дългият ускорител на елементарни частици у нас, а защо не и в света, който спокойно можеше да се конкурира с Големият адронен колайдер в Церн.

Едва след три часа и половина вече бяхме акостирали в Бургас. Докато подминавахме спрелите на първата бензиностанция победители и победени, които поне от два часа пиеха кафе и показваха снимки на изпълнени километражи, събрали минимум по 60-70 хиляди лайка във Фейсбук, се отправихме към рибарското селище Лозенец. Познато още като светско място събирало артисти и актьори в недалечното минало. Още с влизането си в хотела разбираме, че няма кой да ни настани, но за щастие убиваме малко време като се опитваме да съживим с вода полу-умрелия санбернар, който е оставен на произвола на съдбата и 36 градусовата жега да оцелява както може. Не след дълго се появява и симпатична възрастна лелка с огромни очила и розов комбинезон, която записвайки ни в системата, а това е тетрадка с тесни и широки редове, ни съобщава, че две от стаите ни не са свободни. Почивката ни едва сега започва и решаваме да приемем да се настаним в други стаи. Тя веднага прави промени в софтуера като нежно задрасква някакви редове, пуска две стрелки към другата страница и огражда с кръгчета някакви написани суми с капаро.

Вече сме се оправили и готови да излизаме. Отправяме се към плажа. Преценяваме да не рискуваме с централния и се насочваме към плаж Корал. Още с появата ни там картинката придобива доста кисел привкус. Сравнително възрастни лелки, без сутиен, на които карантията им се влачи по пясъка оставяйки след себе си двойна диря, се опитват да впечатлят местните спасители разказвайки им за изминалата вечер в голямо и лъскаво заведение. В същото време техните мъже набиват морски чипс (цаца) и отпиват от своята бира, която разбира се е вносна и скъпа. Настанявайки се малко зад чадърите за 15 лева на ден започваме да се опитваме да се отпуснем и забравим за всичко, което сме видели.

Идва вечерта. Решаваме да потърсим хубаво местенце за хапване, а след това да се отправим към местния бар. С пристигането си на входа на първото заведение потни чичковци надигащи шльокавица ни гледат озлобено, а техните половинки раздрусват любовните си дръжки по импровизирания дансинг. Любезната сервитьорка пристига при нас и ни посреща с думите: „Ко? Не. Нема места. Утре по-рано да дойдете.“ След повторение на епизода още няколко пъти решаваме да похапнем палачинки и да отидем направо към бара на плажа. Докато консумираме своите катми с шоколад и сирене, покрай нас вече дефилират стройни кобили с високи токчета. Чудя се само дали с тях се закрепят по-здраво на плажа, та да не ги отвее вятъра, докато духа(т). Те разбира се, ни поглеждат с погнуса и наместват найлоновите си цици посредством свободните си все още ръце. Погнусата достига своя връх след като на финалната права се появява мадама с високи кожени ботуши, които със сигурност ще накарат не само краката на нейния партньор да омекнат, но и очите на всеки слепец да се насълзят.

Става късно и решаваме да изпием по едно в бара. Стигайки до заведението и виждайки какво се случва в него се присещам за това, че в Древна Елада сградите са имали подхуявници, а жените не са имали право да влизат в тях. В сградите става въпрос. В този случай обаче жените влизаха и успяваха доста успешно да омагьосат своите Дон Кихотовци, защото „свободата беше на върха на копието“. Успяваме да се намъкнем трудно и мъчно сред тълпата и да докопаме един малък бар. Само бира и половина по-късно усещам, че никой около нас не се смее, танцува, забавлява и наслаждава на вечерта. Достигаме до заключение, че изпълнителки като Галена, Алисия, Азис, Малина, Капина и други прими на българската естрада биха разкършили обстановката, но за съжаление стилът е друг. Не след дълго до болка отегчените силиконови кегли, намерили своите топки, успяват да се изнесат и обстановката става малко по-поносима и човечна. Вечерта е млада, а ние най-накрая сме успели да намерим душевен покой.

Моята история можеше да звучи много по-различно. Всичко, което ви разказвам е истина и е едва 5% от всичко пошло, което видях за тези три седмици. Аз живея в Дания. От три години се прибирам всяко лято и зима в България. Това, което виждам обаче не ми харесва. Винаги съм искал да се върна, искам и сега, и ще се върна. Болно ми е обаче, че всичко е една гротеска. Също като „мравките робовладелци“ нас ни управляват и мачкат, но не политици, президенти и министри. Нашите поробители сме самите ние. Без да се обиждате, като включвам в това число и себе си, всички ние бълваме злоба, простотия и невежество. Говорим за това как трябва да сме добри, културни и възпитани, а това става все по-голям мираж и се превръща в химера. Моята молба е: Бъдете по-добри един към друг. Не парадирайте и не изпростявайте. Злобата е порок, а гневът храна за него. Направете нещо добро за семейството си, за приятелите си, за обикновените и непознатите, за природата, за света, за себе си. Тогава ще видите, че всичко, което има смисъл е пред нас и само чака да го забележим.

*текста е от лятото на 2013, но не е загубил и частица от актуалността си. Напротив.