Иран – враг или идеал на арабските режими

Хамид Дабаши, професор в Колумбийския университет в Ню Йорк

Новини от Кайро показват, че скоро след започването на саудитските въздушни удари срещу Йемен, арабските страни могат да формират обединена армия.

Според в. „Ню Йорк таймс“ от 29 март „Арабските страни… се споразумяха да сформират комбинирана военна сила, за да се противопоставят както на иранското влияние, така и на ислямския екстремизъм, действие, което много анализатори отдават в голяма част на техния стремеж към по-голяма независимост от Вашингтон“.

Решението няма нищо общо с „независимост от Вашингтон“. Управляващите режими в тези арабски страни не правят нищо без одобрение от Вашингтон.

Привидната цел на тази обединена арабска сила е поражението на хутите в Йемен.

„Двудневната арабска среща на върха“, гласят новините, „приключи с обета да бъдат победени подкрепяните от Иран шиитски бунтовници в Йемен и официалното разкриване на плановете за създаване на обединена арабска сила за намеса, подготвяйки сцената за потенциално опасен сблъсък между съюзничещите си със САЩ арабски страни и Техеран за влияние в региона“.

„Сблъсъкът“ е едно увъртане. По-скоро става дума за съглашателство, отколкото за противоречие на интереси.

Войнствена поза

Водените от саудитците въздушни удари срещу Йемен и перспективата много други арабски страни да се присъединят към Рияд в това усилване на насилието в региона не е противопоставяне на Иран, а за да се съревновават с Иран в прикриването на бруталното подтискане на вътрешната опозиция и революция с войнствена поза извън страната.

Твърдението, че тази армия ще се конфронтира с Иран и ще се бие с Ислямска държава е умишлено подвеждане, целящо да бъде постигнато разсейване от действителното намерение за засилване на милитаризирането.

Ретроградните режими, нелегитимните управляващи хунти, обсадените управляващи фамилии са много по-загрижени от надигането на демократични искания в техните собствени страни, отколкото от влизане във война с външен враг извън границите им.

Правейки това, управляващите арабски режими не се противопоставят на Иран. Те обсаждат Иран. Те променят правилата на играта и я насочват извън вътрешната нестабилност към състояние на външна война. Това, което правят тези арабски режими, е да променят играта и под маската на сблъсък с иранското влияние в региона на практика да подтискат собствените си народи. Това е точно същото, което управляващите в Иран правиха не само след надигането на Зеленото движение през 2009 г., а, на практика, от самото създаване на държавата преди над 30 г.: създаване на външен враг, за да смажеш вътрешната опозиция.

По същата формула сега действат обсадените арабски режими, стреснати от мислите си през Арабската пролет.

Кой мобилизира тези арабски режим да се „изправят срещу“ Иран? Никой друг, освен ген. Абдел Фатах ал-Сиси, водачът на военния преврат, който свали демократично избрано правителство.

„Нашата арабска сигурност е изправена пред предизвикателства“, заяви Сиси по този тържествен повод, „които са сериозни, и ние успяхме да определим причините за това… /Срещата – бел. ред./ напомпва кръвта на надеждата в артериите на арабското сътрудничество.“

Какво сътрудничество? Сътрудничество срещу арабските революции, а не срещу Иран.

Революционно мобилизиране

В какво другите страни се обединяват със Саудитска Арабия? Всяка отделна страна ще загуби от вълните на революционна мобилизиране и демократични искания в арабския и мюсюлманския свят. С формирането на обединен фронт срещу Иран те директно копират страница от книгата на управляващия в Иран режим за брутално потискане на тяхната собствена опозиция.

Управляващите режими и в Иран, и в арабските страни имат само една обща цел: да отклонят и доведат до провал революционното позиране на арабските революции и масираното искане за граждански свободи в Иран, които се видяха най-ясно по време на Зеленото движение. Помпането на „персийско-арабския“ национализъм или „шиитско-сунитското“ сектантство е уловка, порочна тактика за спасяване както на управляващите режими на арабските страни, така и Иран от техния общ враг: волята на техните народи за демократични стремежи. Така че позволявайки на управляващите арабски режими да постигнат тази цел, Иран не е техен враг, той е техен

най-искрен, най-ревностен приятел – на практика техен идеал и вдъхновение. /БГНЕС