Игрите на скръбта

Тази сутрин в предаването „На кафе“ при Гала се случиха няколко важни неща.

На момиче, което току що бе изгонено от формата „Big brother“ беше зададен въпроса „Какви бяха последните думи на бащата на детето ти преди да умре?“, на който тя отговори с видима наслада. След това бе отправена покана :“Разкажи ни повече за тежката катастрофа, която си преживяла“, което също беше описано със завидна доза удоволствие като свиден спомен за търкалящ се по покрив автомобил, кръв по асфалта и размазана мантинела.

Второто важно нещо, което се случи, беше репортаж за двойка с репродуктивни затруднения. Бременна жена лежеше на легло в болницата и докато лекарката плъзгаше ехографа по корема й и обясняваше какво представлява сърдечния порок, открит на плода, жената се усмихваше измъчено, а Гала задаваше въпроси от студиото с присъщата й телевизионна състрадателност.

В същото време, стана дума, че в Big brother има жена с рак, която може би е в ремисия, може би не, влиза и излиза от Къщата по здравословни причини и целокупният българският народ се вълнува дали тя ще спечели 100-те хиляди, защото хората са състрадателни и имат отношение към болестта или не бива изобщо да е там, защото „какво търси един болен човек по телевизията“ – морално ли е това, дискриминация ли е другото т.н.

Чудя се, какво изпуснах и кога скръбта стана повод за шоу? Моментите на скръб са най-интимните, най-съкровените и най-самотните мигове. Това е причината, поради която животните се скриват, за да умрат на спокойствие и причината много хора да не могат да плачат на погребения, а жените да гримират лицата си и да боядисват косите си, когато имат срив в личния живот. Изживяването на страданието в самота е естествено и не е продукт на социален натиск от типа на „Мъжете не плачат“, а вътрешно усещане да се завреш в някой тъмен дънер и да ближеш раните си докато ти стане по-добре.

Какво тогава значи качването на скръбта на сцена? Очевидно човешката мъка има някакви скрити търговски и шоуменски заложби, за които не сме предполагали. В момента в общественото пространство вилнее някаква фалшива театралност, която с бяс размахва тумори, катастрофи и смърт и ги продава на Негово Височество Зрителя – за пари или за съпричастност, не знам. Силовото навлизане в най-тайното кътче на нечия душа, дори с нейното съгласие, е изнасилване в отворена рана. Което прави Big brother не по-малко лош от „Игрите на глада“.

И в този смисъл реалити форматите и техните паразитни предавания, както са в случая Big brother и „На кафе“, далеч надхвърлят онова, от което се възмущаваме най-често: заразната простотия, инжектирането с чалга и тъпота, кощунственото разходване на ценно телевизионно време т.н.

Те ни продават красиво опакована с панделка лична, тежка, човешка скръб. Мерси, но предпочитам да консумирам други продукти. Затова тръгвам към „Алея на книгата“.