Христос пристига с атеве

Най-сетне Патрисио Арагонес щеше да разбере защо Генерала каза, че не той самият, а лидерът на управляващата партия е спасил Макондо от банковата криза.

Патрисио е толкова съвършен двойник, че като го водят при Генерала, му нахлузват полицейска качулка на главата, за да не вземе охраната да ги обърка. А обърка ли ги веднъж, ще стане като в онази лудница, в която затворили в изолатора току-що дипломиран доктор. Но аз съм новият лекар, от сърце и душа ги молел той да го пуснат. Те всички така казват, отговарял невъзмутимо персоналът и го държал в клетката. Докато професор от университета се сетил да звънне и да попита как е възпитаникът му. И едва тогава се чукнали по главата, че затвореният може и да не си измисля.

Само че за Генерала нямаше кой да звънне. Дори майка му Бендисион Алварадо, ако беше още жива, нямаше да познае кой от двамата е истинският. Откакто беше направил Патрисио свой заместник, Генерала беше доволен – оставаше му повече време за някое мачле, пък и си спестяваше ходенето по места, където може да му посегнат. От друга страна обаче, двойникът толкова сполучливо усвои начина му на общуване, че в един момент можеше да се представи за оригинала и тогава да стане страшно. Генерала нямаше как да докаже, че не той, а другият е фалшификат. Ето защо разчиташе не толкова на качулката, колкото на онова лъкатушене в говоренето – така неподражаемо, че не можеха да го имитират не само най-добрите актьори в шоу програмите, но дори и съвършеният му двойник.

Когато Генерала се провъзгласи за спасител на Макондо от банковата криза, Патрисио си каза, че нещата са наред. Беше му свикнал да представя събитията така, сякаш всичко хубаво на този свят се дължи на него. Не си беше приписал заслугата единствено за изгрева на слънцето, но не защото не се беше сетил, а тъй като смяташе себе си за слънце. Затова когато само ден по-късно направи завой и посочи шефа на управляващата партия за спасител, Патрисио подскочи от изненада. Защото знаеше, че Генерала може на мига да се извърти по всички въпроси, но не и по отношение на собствените си заслуги.

А Генерала тъкмо на това разчиташе. Неудобно му беше да признае дори пред своето второ „аз“, че не му е уютно по магистралите, които понаправи. Но не защото бързо се напукаха и набраздиха, тъкмо обратното. Той беше като атеве, което се измъчва, когато асфалтът е равен като езеро. И беше в стихията си по пресечените терени, където се пропада в дупки и се прескача от камък на камък. Навярно защото там се кара с пълна газ, с много дим и яко бръмчене. И публиката изпада във възторг, въпреки че километрите, които се преодоляват в такава шумотевица, са пренебрежимо малко.

Когато пое управлението, Генерала наследи огромен фискален резерв, висок растеж, многомилиардни преки чуждестранни инвестиции. И само за няколко години похарчи спестеното, изтегли нови кредити, принуди се да посегне дори на здравните вноски, като извади милиард и половина от касата. И то без да вдигне дори със стотинка доходите. Не успя даже да довърши мандата си – прогониха го с бунтове.

Оттогава неистово искаше да се върне във властта, но вече имаше не едно, а много на ум. Спокойният преход към ново управление е гибелен за него. Нужна му е криза, дори катастрофа, в която да бръмчи като атеве, да вдига пушек и шум, а хората да си мислят, че ги спасява. Идеалният момент беше в края на юни, когато трябваше да се въведе банкова ваканция. Тя щеше да хвърли фирмите в паника, да натрупа гражданите пред банките и да потопи страната в хаос. Тогава вече новото управление, дори да беше най-некадърното, щеше да бъде посрещнато като спасител. А избирателите щяха да посочат пак Генерала, защото ако сега идеята за банковата ваканция беше осуетена, ваканцията в мисленето на достатъчен брой хора тепърва предстоеше.

Това Патрисио Арагонес някак си не го разбираше. Синдикатите и работодателите обаче го прозряха. И обявиха Генерала за виновен, че говори за фалит на държавата и че заради него хората правеха опашки пред банките. За пръв път му казаха това, което мислят, а не онова, което той искаше да чуе. А Генерала ги предупреди да се държат прилично. Защото беше сигурен, че немислещите в крайна сметка ще го послушат и катастрофата ще се случи. А той ще дойде като спасител, но не на бял кон, както го подиграха синдикатите, а с атевето. И ще им даде да разберат, и не само на тях.

Тогава и Патрисио ще се сети защо заслугата за укротяването на напрежението в банковия сектор бе подарена на лидера на управляващата партия. На такава криза по документи всеки може да бъде спасител. Генерала не ламти за лесна слава. Но утре, като успее да изкара хората на улицата, всички ще обърнат очи към него като туристи в Рио към Корковадо. И може и да не запомнят кой ще спечели Мондиала, но никога няма да забравят кой е Спасителя. Не просто истинският, а единственият.

От „Дума“.