Хора и хорица

„Хора и Хорица“ е разказ – увертюра за София. Написан е от нашия приятел Добрина Добрева. На страниците в „Шокинг“ стил застават човек и град. Основното действие е на бул. “ Христо Смирненски“. Конфликтът в разказа тръгва от антагонизма между хората и хорицата. Повествованието препраща към поетичния град на Смирненски. Градът пак е зло, а човекът пак е жертва.

Пиковата сутрин в София започва към 8. По това време в други градове прозира светлината на последния изгрев, въздухът трепти, а хората не бръмчат с коли и не шумят с глъчта си в градския транспорт. А пък за живота на село да не говорим. Пасторална тишина, пропита с аромат на трева, облагородена от гласове на птици. В столицата това отдавна е само спомен на оредяващите стари софиянци. Градът сега е задушен. Тълпите нагряват градския въздух. Това вече не е София. Хора, коли и хора в коли пълзят. Бързат във всички посоки – към центъра и към покрайнините. Дишат бързо, движат се бързо, говорят бързо. Градът е обсебен, заприличал е на хората си – отровен и задръстен. Старите дървета и зелената трева са още тук, но всичко стои мирно и отдава почести на дългите колони от хора, които преминават покрай тях с периферията на очите си. Единственото трептене, което по- скоро прилича на земен трус, се усеща под краката и гумите, които търкат шосетата в града.

Добри Кирязов също се влачеше с колата си днес в столицата. Трябваше да бъде в градския съд по призовка. Ставаше дума за дело, с което той оспорва схемата за разплащане на европейски земеделски субсидии. Беше родом от кюстендилското село Трешня. Там беше пораснал, там му мина младостта, там започна да остарява. Гледаше много декари земя с черешови градини. Учеше се на земеделие цял живот. Малко беше поотминал нормалните студентски години за следване, но все пак на близо 40 години взе аграрно образование в София.

Делото, което водеше беше сериозно – срещу държавата и Европа. Добри имаше сериозни забележки към начина, по който се “стимулира” българското земеделие. За това, че се дават пари на два транша и в повечето случаи след като реколтата е узряла, продадена, а земята се подготвя за новия добив. Всички бяха настръхнали срещу тази държавна практика, но като видяха как се тушират протестите им, се върнаха на село да бачкат, вместо да висят напразно пред парламента. Добри не ходеше на протести, но заведе това дело в знак на протест. Днес престоеше да се гледа за втори път, тъй като се отлагаше заради събиране на доказателства.

Идването в града беше като камък на шия за мъжа. Той нямаше сантимент към живота в столицата. Тежеше му и всеки пък се чудеше всеки как могат да живеят хора тук и всеки ден да се борят за пространство в града. Да ги управляват разписания на градския транспорт, да ги ориентират знаци и светофари, да ги следят камери, да посрещат гости с домофони, да ходят с охрана, да се заключват с кодови системи, да пазят колите си с аларми.

На село и днес беше повече от спокойно. Апашите отдавна не се връщаха там, защото нямаше вече какво да се тараши. То и хора нямаше кой знае колко. Въпреки опустялото село, за Добри имаше поводи да не си тръгва оттам. Той не можеше без родното си място, без наследствените череши. Беше му грешно да ги остави. За това на прага на 50 – те водеше съдебно дело в името на моралните щети, които нанасяше държавата върху собствената си земя.

След досаден час шофиране из София, Добри се добра с колата си до съда. Паркира още толкова време, тъй като не видя свободни места, нямаше на кого да плати, а после го изпревариха за едно място, като му показаха среден пръст. Различната от софийската регистрация на автомобил в нашата столица, отключва агресивни рефлекси у местните шофьори. Наложи се Добри да почака работника на паркинга, за да си плати, но вместо такъв човек се появи контрольор, който му обясни,че без такса не се спира в това каре и на всичкото отгоре го глоби, че не си е изпратил СМС за паркиране. Така след изгубени два часа в пътуване и паркиране, Добри влезе в съда.

Премина през фейсконтрола за безопасност и обезвреждане, след което се огледа за бюро – информация. Под табелата на гишето видя една сериозна жена, която гледаше над очилата си с обилен грим, който беше почнал да се стича по лицето й, даже блестеше като зехтин. Жената подвикваше претенциозно на някакви майстори, които се бяха надвесили над климатика в стаята и мърмореше, че всичко е заради ниското качество у нас. Заради жегата в стаята, жената не можеше да задържи сенките над очите си, спиралата върху миглите си и пудрата по бузите си. Добри усети, че не е дошъл в най- подходящия момент за тази жена, която трябваше да го обслужи, но се налагаше се да я заговори.

– Добър ден!

– Кажете бързо, че имам работа – така госпожата отговори на любезния му поздрав.

– Да Ви питам, във връзка с тази призовка за дело днес… Коя е съдебната зала?

– Всички зали са натам – промърмори под носа си госпожата и посочи в ляво.

– Аз питам коя е залата, а не къде е, тъй като в призовката не е посочено. Сигурно при писането сте имали много работа. Вероятно Ви е било много топло, били сте сърдити на климатиците тук и загрижени за грима си.

– Ти ли бе, селянин, ще ми кажеш как да се държа, а? Преди години не беше така в тоя град. Нямаше ви, нямаше проблеми, нямаше и дела. Нямаше глобално затопляне и гримът ми не се смъкваше.

– Извинявайте, аз не съм виновен. И не съм част от вашата представа за спарения ви град. Ако вашите велики съграждани си бяха свършили работата, нямаше да се видим днес с Вас. Тук съм по работа. Да реша поне един от проблемите на селото, които ни създадоха чиновниците, които никога не са стъпвали на селска земя.

Служителката на съда се престори, че не чува Добри. След малка пауза, за да избегне неудобството, тя се обърна по- учтиво с въпрос към Добри:

– Ти за земеделско дело ли си?

-Да – отговори с досада Добри.

– Дай призовката! – служителката я прочете и пак каза: Стаята за селските дела от Кюстендил е 87 ма. Нарочно сме я избрали с тази номер. Да ви е по-лесно за помнене и да не забравяте, че това са километрите разстояние от вас до нас.

Добри тръгна уморен от този обиден разговор и от извратеното разбиране за шовинизъм на тази женица. В 13 часа трябваше да започне делото по неговия иск. Стигна до стаята. До вратата бяха прилепнали други хора. Наложи се пак да разговаря:

– Извинете, може ли …? – Добри посочи с поглед вратата.

– Не, защото ние сме наред и веднъж вече ни предредиха някакви връзкари.

– Аз съм за графика. Плюс това имам дело за един часа.

– Не може да бъде. Наш ред е. Питахме на две места.

– За какво дело сте? – уточни Добри.

– За наследствена къща. Делим я – отговори троснато жената, която чакаше заедно с още двама мъже пред вратата.

– Но, днес не са ли земеделските дела? – попита учуден Добри

– Май не са. Ако си за такова, мини да видиш какво пише на вратата- уточни наперено жената.

Добри прочете: “Както Ви информирахме допълнително земеделските дела са изместени за разглеждане на 03.07.12 година, поради отсъствие на съдията.Часовете остават същите.”

Добри се извини на чакащите и тръгна към изхода на съда -отегчен от бюрокрацията, която му правеше непрестанни спънки. Сега имаше нужда от разходка, но навън беше твърде задушно и прашно. Той предпочете да дремне в колата за кратко.

Вечерта наближаваше към София, придружавана от затихване на градския шум и прах. Все още работеха малките магазинчета под старите безмълвни кооперации, в които живота не се виждаше, а миришеше от стените на сградите. Най – често на яхния, гранясало олио и вкиснал лук. Лицето на града избуяваше над уличния софийски прах към 19 часа. Тогава в столицата обикновено се виждат старческите бръчки на града и неузрелите черти на подмладената му част, която избиваше като витринен салон над остарелите тежки, бетонови сгради.

Добри Кирязов се пробуди от лекия полъх, който премина покрай него на отворен прозорец и остави след себе си свеж въдух.

Навън природата започна да се движи. Всички бързаха към къщите си, прибираха се. Трамваите тракаха по-празни, автобусите не издишаха на едно място. По булевардите вече нямаше тапи. Само по две – три коли чакаха на опашка пред светофарите. Вятърът разнасяше уханието на липов цвят из булеварда, където беше спрял. Старите липи в “Лозенец” оправиха настроението на мъжа,о изкараха го от колата му и го отведоха до пл. „Журналист“ . Това кръгло място вечер събира изтърсаци. Тук по пейките на площада нощуват бездомници, обикалят гладни кучета, влачат се хора, вмирисани на кисело, трева и спирт. В небето над площадчето, където са опънати жиците за ток, постоянно висят кецове, които са като разрешително и достъп за смъркане. Така стои градът тук – не може да заспи заради всички зависими хора, които пристигат тихо- мълком, шумят странно, разнасят лудост и после си тръгват като сенки. Големият булевард покрай Колелото – „Христо Смирненски“ още напомняше града на Шокинг с тъпите стъпки и тъмата. Сградите глъхнеха и отразяваха призраци с пияни и хрипливи слова.

Хората изглеждаха в очите на Добри уморени, прегърбени от делника си. Работата беше смъкнала цвета от лицата им. Беше изсмукала и влажността от очите им. Протежението на „Смирненски“, отведе мъжът до „Граф Игнатиев“. Тук витрините поглъщаха тясната улица. Тя на фона на големия град приличаше на запушен коридор. Хората се разминаваха на една страна, бутайки се един в друг. Нямаше как, тъй като цяла България в София, се движеше постоянно оттук. Нравът на улицата допълваха традиционните софийски статици. От вдлъбнатите входове на кооперациите се подаваха просещи ръце, предимно на стари жени, молещи за хляб. Добри запечата тези впечатления от „Графа“, които не му донесоха комфорт и това го накара да ускори крачката, за да се изнесе бързо до бул „Патриарх Евтимий“.

Мъжът не се сети много за Попа, но видя, че днес той прилича на градска чакалня. Добри не очакваше нищо от това място и за това го подмина и пое нагоре. Кирязов стигна до Петте кьошета, които не бяха нищо повече от невралгично кръстовище с функция на градски компас.

Шумът от Петте кьошета уплаши Добри. В този тътен той припознаваше лудостта. То си беше точно така, тъй като и полезрението му маркираше транквилантни хора наоколо. Ходеха без емоция, с отнесени очи, с прегърбени походки, уединени или пък подвикващи истерично. Всички бързаха да се изнесат от това място. Мястото освен, че беше гъмжащо кръстовище, озверяло от масата, която тъпчеше отгоре му, беше приятно, светло и просторно, с далечна видимост към петте посоки, които сочеше и с изглед към Витоша.

Добри тръгна по дясното кьоше. Престрои се по “Христо Ботев”. Тоя булевард трябваше да го отведе от другата страна на центъра. Кирязов вървеше и оглеждаше терасите. На някои от тях се показваха баби по пеньоари, които поливат цветя, а на други се виждаха млади софиянки по гъси гащи да събират пране. Забеляза, че улицата привлича проституция, а революцията я нямаше – вероятно беше погребана някъде под булеварда. Добри всъщност тръгна по “Ботев”, защото щеше да го изведе до паметно за него място – земеделското министрество. Мъжът търсеше тази сграда, защото тя беше чест за неговата фамилия, а и не беше я виждал отдавна. Прадядо му беше участвал в строежа на министерството. Този факт се предаваше като наследство в рода Кирязови.

Докато се спускаше към сградата, Добри срещна по пътя си просещи деца, баби, ровещи в кофите за боклук, момчета, които се биеха за лепило, проститутка – травестит и един полицейсти екип, който стоеше неутрално. С тези картини, преминаващи като диапозитиви, Добри все пак стигна до министреството на земеделието. Той седна на стълбите пред входа и се опитваше да се докосне до идеята за тази сграда, до труда хвърлен тук. Мисли за идеята за това министерство, за символиката, която носи тази могъща сграда. Огледа я – колко е красива още, пипната с майсторлък и желание. Представи си как утре ще се напълни с важни администратори, които се опитват да обясняват земеделието от 9 до 17 часа. Каква ирония на съдбата, поражда символиката на тази сграда. “Ботев” го доведе дотук, където вместо справедливост за земята, хората срещат неразбиране, пречки и препядствия за работата си. И на всичко отгоре някой им обеснява на теория как се изкарва хляб и как се пазят корени.

Точно заради тези хора, Добри замръкна в София, за да изчака делото срещу несправедливостта към земеделците. Така вместо сантиментален спомен, срещата със земеделското министерство напрупа още обида и гняв в душата му. Уморен и смачкан от деня, той си хвана такси и се върна на “Смирненски”, където беше колата му. Влезе, за да поспи.

Новият ден светна. Още от сутринта въздухът пареше. Добри се събуди и със залепнали очи, тръгна към съда. Жената от информацията днес не беше нервна, очите й светеха в черно от спирала, сенките й не се стичаха като зехтин по лицето й, ружът си беше на място по бузите й. Климатикът изпълняваше служебният си дълг.
Кирязов успя се защити мъката за човека, който обича земята всяка пресъхнала частица пръст, всяко изсъхнало дърво, всяка изгнила череша – и всичко това заради лошото планиране на европейските земеделски пари. Единствненият свидетел на тази история останаха стените на зала 87.

Добри тръгна обратно към Трешня, с колата, която лазеше по софийските улици, докато излезе на пътя за Кюстендил. Слънцето прежуляше града. Асфалтът беше станал на пихтия. Хората също бяха загубили формата си. Виждаха се като точки на фона на тежките неми сгради. Дърветата зеленееха в страни от пътя, птичките търсеха края на София, а в Трешня черешите чакаха Добри. Подаръците останаха по софийските витрини.