Грешно време за любов

Полина Христова

Дъхът му беше студен и бавно пронизваше цялото ми тяло, все едно забиваше игли в сърцето ми, но аз вече бях заобичала тази болка. Само един можеше да ме държи на ръба, но да бъда сигурна, че няма да ме пусне да падна.

– Не трябва – прошепнах в ухото му

– Знам.– ръцете му бяха студени…изтръпнах от допира му.

– Не, не, спри

– Добре – притисна ме по здраво, целуна ме по врата, зарови пръсти в косата ми…нямаше намерие да спира.

А аз исках…исках да спре. Мразех го. Ненавиждах устните му, така опияняващи. Ръцете му, настоятелни, студени, търсещи. Очите му, мразех как потъвам в тях, сякаш са огромен океан и аз се давя, а няма за какво да се хвана за да изплувам. Всеки път, когато той беше наблизо, не мислех трезво, нямах почва под краката си, бях подвласна на всички негови желания. Мразех го!

Той продължаваше да ме целува, да ме обгръща силно с ръце и аз пропадах. Знаех какво ще се случи и бях безсилна да го спра. Тялото ми го желаеше до болка. Сърцето ми крещеше, пърхаше, пируваше. Само разумът ми се цупеше в тъмния ъгъл, знаещ продължението на историята.

Стоешe там, заворил лице в косата ми. Докосваше ме. Потръпвах. Как го правише? Секундите валях. С него съм само това имаше значение.. всичко друго бе някъде под нас – света бавно изчезваше в очите ни. Само той и аз.. това не бе реалност и въпреки това той притежаваше силата да ме пренесе в една мечта. Секунди са нужни да бъда негова. Да сме заедно. Всичко да потръпне и в кулминацията си да умре като най красивата целувка на света !

Сутринта се събудих в ръцете му. Беше топъл. Спеше. Дълбоко и спокойно. Той спеше точно до мен, а го усещах толкова далеч все едно беше на друга планета. Чувах тупкането на сърцето му, измамното му студено сърце. Беше ме обвил с ръка, сякаш съм негова . Бяхме заспали заедно прегърнати…Усещах колко долу бях в собствените си очи, а толкова високо в неговите. Струваше ли си?! Да се намразя за да може той да ме обича.

Измъкнах се внимателно от хватката му. Станах и се облякох безшумно, не исках да го будя. Нямах нужда от думи, трябваше просто да си отида…Намерих откъснато парче от хартия и червен химикал. Не знаех какво да напиша, взирах се в празния лист и всичко което ми се въртеше в главата звучеше прекалено банално. Написах просто „Чао”, взех си дамската чанта и отворих вратата.

Вече бях навън, когато се обърнах да го погледна за последно. Винаги съм имала лошия навик да се обръщам назад, исках за последно да видя лицето му.

Осъзнах че стоя прекалено дълго на вратата и се взирам в полуголото му тяло. Той излеждаше толкова невинен в съня си. Приличаше на малко дете, което има нужда някой да го прегръща, да го целува, да го обсипва с нежност и любов. Гледах разрошената му коса и осъзнах, че не мога да си тръгна просто така. Не мога да го оставя, обичах го.

Затворих вратата, прибрах бележката в чантата си, съблях се отново и легнах до него. Загледах се в него. Той беше моята котва, нещото което не ми даваше да продължа напред. Исках да съм с него.

Гледах го и си представях как отваря очи и ми се усмихва. После правим заедно закуска. Ядем в леглото. Гледаме филм, прегърнати. Бием се с възглавници, караме се за дистанционното. Къпем се заедно, пръскаме се с вода, правим секс под душа. Излизаме заедно, хванати за ръка. Танцуваме заедно, тяло в тяло.

– Хей, добре ли си? – попита със затворени очи, разбудил се от неволното ми помръдване

– Да, добре съм – побързах да изтрия сълзите си

– Защо не си завита – обви ме той плътно с одеалното и ръцете си – Трепериш. Сигурна ли си, че си добре? – отвори очи и се взря уплашено в мен

– Да, просто ми стана малко студено- той ме обви по плътно и ме целуна по носа.

– Плачеш ли, зачервени са ти очите?

– Не – направих имитация на смях – това е защото съм сънена. – целунах го бързо по бузата, затворих очи и се сгуших в прегръдките му

Алармата ми звънна, беше време приказката да свърши, но и двамата предпочетохме да не я чуем. Беше рано, прекалено рано всичко да свърши. И двамата се съпротивлявахме, харесваше ни, да сме един до друг, обвили ръце около полуголите си тела. Алармата ми запищя отново, и двамата отворихме очи, станах да я изключа. Трябваше да тръгвам, имах лекции. Той ме погледна с дълбоките си кафеви очи

– Моля те, остани – направи ми от онези моите усмивки, при които дори белегът над дясното му око, се усмихва.

– Не мога, трябва да вървя – не исках, не исках да помръдвам от там, защото някъде дълбоко вътре в себе си, осъзнавах, че това са последните ни минути заедно….А след тях, след тях – край…

– Моля те – очите му се натъжиха, потъмняха, сякаш се задаше буря. Сигурна бях, че дори виждам проблясването на първите капки дъжд.

Не ми трябваше повече убеждаване и той го знаеше, знаеше, че за него съм готова на всичко. Знаеше, че е най-голямата ми слабост. Колкото и грешно да беше, никога не можех да му кажа „не”. Дори си мисля, че знаеше и че го обичам.

Върнах се обратно в леглото. Бяхме лице в лице. Толкова близо и толкова слети в едно, че дори кратата ни бяха се прегърнали. Не говорехме, просто стояхме така, наслаждавайки се на мига. Рядко ни се случваше, и двамата винаги бързахме ужасно много. Рядко спирахме, всъщност за първи път ни се случваше и двамата да спрем заедно. Беше хубаво, не исках никога да свършва.

Погледна ме в очите и ме целуна по ръката. Беше толкова мило, че се разтопих. Разлях се, бях толкова щастлива. Летях, никой не можеше да ме стигне. Реех се в пространството. Щастие. Любов. Мечта.

Той стана, влезе в банята. А аз все още се разливах по зелените чаршафи на нашето легло. Никога няма да забравя, как още с мокра и разрошена коса, надникна през вратата, ухили ми се и ми помаха. Беше неверояно сладък, изглеждаше малък. Напомни ми на момчето, в което се влюбих, преди толкова време.

Звънна му телефона. Мелодията развали мига между нас, спря играта на очите ни. Той вдигна с неохота, заслуша се в гласа отсреща, очите му се натъжиха и отговори само с „Добре, идвам”. Сърцето ми се скъса. Стаята започна да се върти. Погледна ме с дълбоките си очи, плувах в златисто кафявото им, потъвах в дълбочината им. Сякаш виждах щастливия край на дъното им, бързах все натам, все по-дълбоко и по-дълбоко – потъвах…

– Трябва да тръгвам. – промълви с тих глас той

И бум, паднах, ударих се, заболя ме. Знаех, че трябва, още предната нощ, знаех, че е за кратко, знаех за края, но го направих. Отново се влюбих в него. Защо?! За да ме боли, обичах тази болка, бях зависима от нея. Като наркоман я крадях, знаеки, че е сладко самоубийство.

Нищо не казах. Само кимнах, сдържайки сълзите си. Прегърнах го много, много силно, исках да го задържа. За мъничко поне, секунда повече да усещам тупкането в ляво и силните му ръце. Всичко, което можех да направя в този момент, всичко, което можех да кажа, си остана само във въображението ми. Стояха там хилядите думи, заедно със свитото ми сърце, на тъмно. Дълбоко скрити в душата ми кротко планираха как ще ме преследват и убиват по малко, за да се почувствам като тях, изоставена, кървяща, празна…

– Ще се чуваме – ми се усмихна и излезе пред вратата, оставяйки я отворена.

Можех да чуя сърцето му как крещеше да изляза през вратата и да го настигна. Но защо?! И двамата знаехме, че не мога да го спра. Той тръгва, аз оставам – такъв е животът. Понякога ни събира, а понякого ни разделя. Само 2000км, толкова щяха да ни делят отново, много скоро. Може би така щеше да е завинаги, може би щяха да се смаляват с години или пък да се увеличат. Знае ли човек?!

Всичко, което можех да направя в този момент, беше да му повярвам, да се вкопча в идеята да се чуваме. Можех да се надявам, че ние сме от онези на които им е писано да са заедно и нищо не може да ги раздели. Можех да го чакам да се върне, да повторим грешната нощ или да променим сцената. Можех да вярвам в нашата приказка и да си мечтая за щастливия й край. Глупачка…

Вратата на асансьора се затвори след него. Бавно се обърнах назад, затворих вратата и стиснах очите си, не исках да плача. От самото начало знаех края, защо трябваше да го изживявам пак. Изтичах към терасата, исках да си открадна още миг за да го погледам. Той излезе през входната врата и тръгна бавно по алеята. Взирах се в него, големите му силни рамене, разрошената му коса…Мечтаех си да се обърна за секунда, да потъна още веднъж в очите му. Съпротивлявах се със себе си за да не скоча, да го настигна, да се хвърля в прегръдките му, да се отдам на целувките му, да му кажа, че съм негова и всичко ще е наред. Поредната лъжа между нас.

Той изчезна от погледа ми. Вече не виждах дори сянката му. И тогава просто паднах. Всичко се рушеше. Всичко избледняваше. Историята ми с него, мина пред очите ми като на лента – там на кинопрожекцията на болката ми осъзнах, че чувствата не бяха вече чувства. Спомените не бяха вече спомени. Лутах се, скитах, вървях в грешна посока. И го знаех. Но не спирах да греша. Грешни думи. Грешни действия. Грешни чувства. Грешна крачка. Всичко беше грешка, но я обичах. Обичах грешките, които направих за да стигна до него, за да съм с него, за да се влюбя. И отново падам. Падам, падам, падам…на всеки кадър аз падам, пропадам все по-надолу и по-надолу. Стигам дъното. Пронизващ вик, болка остра като стомана. Тъмнина, страх, отчаяние. Изход няма. Смехът се е превърнал в плач. Щастието в болка, а всичкото – в нищо.