Лили Големинова
Спомням си като бях малка и ходех на море с баба и дядо и баба ми все бързаше да ме „запознае“ с други деца – да си дружим, да ги играем.
Да се научим да общуваме. Има неща, за които е добре да слушаме старите хора. Защото днес именно способността да общуваме и да създаваме контакти – очи в очи – е на изчезване. Преди 15-ина години, когато мислехме, че ще останем да живеем в Канада, бях изумена колко „сме напред“ в общуването от канадците. Като си идвахме през лятото, не спирах да разправям за една реклама в Квебек, която показва група големи хора на урок по танго и всички седят и гледат инструктора, той казва „започваме“ и всички продължават да го гледат… и той мисли, мисли и се сеща да добави – „обърнете се към човека вляво“ – и всички си отдъхват, защото някой им казва какво да правят. И това беше реклама на агенция за запознанства. Е, в България ние знам как да общуваме – си мислех, изпълнена с леко превъзходство аз. Но днес и тук май хич ни няма, а в Канада междувременно са помислили по въпроса и са построили спирка, която да „събира“ хората! И интелигентно, и добре измислено, и зелено.
Но първо да се разходим до един азиатски „тигър“, където живее една много, много работлива нация – Южна Корея. Въпреки че се считат за „топлата кръв“ на Изтока – тоест най-емоционални в тази част на света – и там имат проблеми с простите елементи на запознаването и общуването. И тъй като при тях проблемите се решават с високи технологии, са положили усилия и са измислили една кафе машина, която „сближава хората“. Ето как става това – за да получиш кафе, не трябва да си сам, трябва да има някой с теб, трябва да застанете на определените за това места, за да удостоверите, че сте двама и след това да отговорите на няколкото зададени на дисплея на кафемашината въпроси относно вашите интереси, работата ви… ей-такива неща. И след като сте го споделили с непознатия до вас и след като (а дано) сте открили сродна душа, или бизнес партньор или просто някой със сходни интереси, получавате кафе. Дори и да се окаже, че с човека до вас нямате нищо общо, пак получавате кафе. Защото сте опитали.
Проблемът с общуването явно е повсеместен, за да бъде използван често в рекламните кампании – там няли трябва да „напипат“ пулса на това, което тревожи обществото. Е, знаем как една симпатична крава дава своя принос към въпросното общуване.
Но да се върнем на спирката в Канада, и по-точно в Монреал – пресечната точка на френската и английската култура. Именно там голяма компания за батерии „взима“ от общината една спирка (в Канада те всички са с покрив) и монтира в двата края на конструкцията по една поставка за ръка. И ако няколко човека (най-малко 5) се хванат за ръце и крайният в ляво и в дясно сложи ръката си на поставките, кабинката се затопля. А за град, в който зимата често носи минус 20 и минус 30, това си е нещо, за което си струва да си пообщуваш с непознати. Пък и „случи на зима“ тази кампания (под мотото „Моменти на топлина“), защото в Канада тя (зимата) беше от най-дългите и най-студените.
А за общуването сезони няма. Както и „работно време“ – ако си припомним песента на „Остава“ – „поговори със мен, нали работно време нямат думите...“ На финала ще ви върна към една друга история – този път мястото е Ню Йорк, имаме една смела майка, която пуска детето си без телефон (аууу!) да пътува с метрото – съвсем съзнателно и с цел. Това, може би си спомняте, доведе до много драми изамериканските форуми, стигна до Опра дори… но ми направи впечатление един от арументите на майката, под обстрела на въпроси „ама как ще се оправи детето, ако слезе на друга спирка или се изгуби“ – „ами ще попита някого, и ще се научи да говори с непознати хора“. Тук, разбира се, могат да се приведат куп анти-аргументи – че хората са лоши, че кой знае на какви може да попадне детето… Но надеждата е, че повечето хора са добри и че ако заговорим непознат, ако се наложи да го помолим да дойде, за да си вземем кафе или да се стоплим на спирката, шансовете той да е по-скоро добър и нормален са доста високи. Нали?!