Германия изпробва постзападна политика

Ханс Куднани, „Форин афеърс“

Руската анексия на Крим през март 2014 стана стратегически удар срещу Германия. Руската агресия изненадващо застраши европейската архитектура за сигурност, която Германия приемаше като даденост след края на Студената война.

Цели две десетилетия Берлин се опитваше да засили политическите и икономически връзки с Москва, но действията на Русия дават основание да се предположи, че Кремъл повече не е заинтересован от партньорството с Европа. Въпреки зависимостта на Германия от руския газ и значимостта на Русия за немските износители, канцлерката Ангела Меркел в крайна сметка се съгласи да въведе санкции срещу Русия и помогна да бъдат убедени другите членове в ЕС в необходимостта от такива мерки. Така или иначе украинската криза отново постави на дневен ред стария въпрос за отношението на Германия към останалата част от Запада. Когато миналия април телевизия ARD попита немците каква роля трябва да играе тяхната държава в кризата, само 45% искаха Германия да се присъедини към партньорите си от ЕС и НАТО. В същото време 49% смятаха, че тя трябва да бъде посредник между Русия и Запада. Месец по-късно в списание „Шпигел“ се появи редакционна статия, която предупреждаваше, че Германия не трябва да обръща гръб на Запада.

Реакцията на Германия към украинската криза може да бъде разбрана, ако се отчете продължителното отслабване на Westbindung – следвоенната интеграция на страната със Запада. Падането на Берлинската стена и разширяването на Евросъюза освободи страната от необходимостта да разчита на САЩ за защита от мощния Съветски съюз. В същото време ориентираната към износ немска икономика стана все по-зависима от търсенето на развиващите се пазари, включително на Китай. И макар Германия все така да се придържа към ангажиментите по европейката интеграция, посочените по-горе фактори позволяват да се допусне възможността за постзападна външна политика на Берлин. Такава промяна би имала сериозни последици. Ако се отчете нарасналото влияние на Германия вътре в Евросъюза, отношенията на страната с останалия свят ще определят до голяма степен политика на Европа.

Германският парадокс

Германия винаги е имала сложни отношения със Запада. От една страна, много политически и философски идеи, станали водещи за Запада, са се зародили именно в нея благодарение на такива мислители от епохата на Просвещението като Имануел Кант. От друга страна, германската интелектуална история съдържа и тъмни страници, които застрашиха западните норми – примерно вълната на национализма, възникнала в началото на XIX век. От втората половина на XIX век немските националисти са били склонни да определят германската идентичност като противоположност на либералните и рационални принципи на Френската революция и Просвещението. Кулминацията на тази версия на национализма стана нацизмът, който немският историк Хенрих Август Винклер окачестви като „апогей на отхвърлянето на западния свят от страна на Германия“. Именно в това е парадоксът на Германия: бидейки част от Запада, тя отвътре го изправя пред най-голямото предизвикателство.

След Втората световна война Западна Германия взе участие в европейската интеграция, а от 1955 г. с ескалирането на Студената война влезе в НАТО. Следващите 40 години политиката на Westbindung, която доведе Германия до сътрудничество и реализация на съвместни инициативи по сигурността с нейните западни съюзници, стана жизнена необходимост, която превъзхождаше другите външнополитически цели. Германия продължаваше да се определя като западна държава и през 90-те години. При канцлера Хелмут Кол обединена Германия се съгласи да приеме еврото. Към края на десетилетието изглеждаше, че страната се е съгласила с използването на военна сила за изпълнението на своите задължения като член на НАТО. След 11 септември 2001 канцлерът Герхард Шрьодер обеща солидарност със САЩ и изпрати германски контингент в Афганистан в рамките на мисията на НАТО.

Но последните 10 години отношението на Германия към останалия западен свят се промени. По време на дискусията за нахлуването в Ирак през 2003 г. Шрьодер говореше за „германски път“, който се различава от американския. Оттогава Берлин започна по-твърдо да се обявява срещу използването на военна сила. Германия очевидно е решила, че правилният урок, който трябва да се научи от нацисткото й минало, не е „Аушвиц никога да не се повтаря“, а „никога да не се повтаря войната“. Днес немските политици, представляващи различни партии, определят страната си като Friedensmacht – „държава на мира“. Германската привързаност към мира накара Евросъюза и САЩ да обвинят Берлин в отстъпничество. През 2011 г. американският министър на отбраната Робърт Гейтс подложи на особена критика онези страни от НАТО, които харчат за отбрана по-малко от договорените 2% Брутния вътрешен продукт (БВП). Берлин харчи едва 1,3 процента. Последните няколко години Франция също критикуваше Германия – заради нежеланието й да подкрепя активно военните мисии в Мали и Централно-Африканската република (ЦАР).

Една от причините, заради които Германия започна да пренебрегва задълженията си към НАТО, е, че Westbindung повече не се възприема като стратегическа необходимост. След края на Студената война ЕС и НАТО се разшириха и вече включват държави от Централна и Източна Европа. А това означава, че Германия е „обкръжена от приятели“, както се изрази бившият военен министър Фолкер Рюе, а не от потенциални военни агресори, поради което страната вече не е длъжна да разчита на САЩ за защита от Съветскя съюз.

В същото време германската икономика днес е по-зависима от експорта, особено в държавите от незападния свят. През първото десетилетие на този век, когато вътрешното търсене оставаше ниско, немските производители успяха отново да постигнат конкурентност и ролята на износа започна да нараства. По данни на Световната банка делът на износа в БВП на Германия е скочил от 33% през 2000 г. до 48% през 2010 година. Още при Шрьодер външната политика започна да се базира основно върху икономическите интереси, по-специално върху потребностите на износителите.

Нарастващите антиамерикански настроения сред обикновените немци също спомогнаха за промяната във външната политика. Кампанията в Ирак засили увереността, че страната може да се разминава със САЩ по въпросите на мира и войната, а глобалната финансова криза от 2008-а година даде основания за несъгласие и по икономическите въпроси. Според мнозина германци кризата демонстрира недостатъците на англо-саксонския капитализъм и потвърди правилността на германската социална пазарна икономика. Когато през 2013 г. стана известно, че Агенцията за национална сигурност на САЩ е извършвала наблюдение върху немците и е подслушвала телефона на Меркел, антиамериканските настроения се задълбочиха. Мнозина немци заявяват днес, че не споделят американските ценности, а някои дори твърдят, че такова споделяне не е имало и преди.

Разбира се, либералната политическа култура и интеграцията със Запада като неин резултат, няма да изчезнат. Важно е обаче да се разбере дали Германия ще остане в една лодка със западните партньори и дали ще продължи да отстоява западните норми, когато нейният икономически растеж до голяма степен зависи от незападните държави. Най-драматичният признак как би изглеждала постзападана й външна политика се случи през 2011 г., когато Германия се въздържа да гласува в Съвета за сигурност на ООН за военната намеса в Либия и се присъедини към Китай и Русия, а не към Франция, Великобритания и САЩ. Някои германски държавници отричаха, че това решение е предвестник на определена тенденция. Но допитването, проведено малко след гласуването от сп. „Международна политика“, показа, че немците са разделени на три групи. Едни смятат, че трябва да продължава взаимодействието с предимно със западните партньори, други са за сътрудничество с такива държави като Китай, Индия и Русия, а трети се обявиха за тесни контакти и с едните, и с другите.

Новата Източна политика

Германската политика към Русия отдавна се базира на политическо привличане и икономическа взаимозависимост. След като стана канцлер през 1969 г., Вили Брандт се стремеше да установи баланс между Westbindung и по-открити отношения със Съветскя съюз, затова той предложи нов подход, който бе наречен Ostpolitik (Източна политика). Брандт смяташе, че разширяването на политическите и икономическите връзки между двете държави може в крайна сметка да доведат до обединението на Германия. Неговият съветник Егон Бар наричаше тази стратегия „преобразуване чрез сближаване“.

След Студената война икономическите връзки между Германия и Русия продължиха да се разширяват. Шрьодер не бе забравил за Източната политика на Вили Брандт и започна да налага линията на „преобразуване чрез търговия“. Немските ръководители и особено социалдемократите активно прокарваха „модернизация чрез партньорство“, в рамките на която Германия би предоставяла на Русия технологии за развитие на икономиката й, а като крайна цел – за усъвършенстване и на политиката й.

Тези връзки обясняват първоначалното нежелание на Германия да въвежда санкции след нахлуването на Русия в Украйна през 2014 година. Решавайки да следва САЩ, канцлерката Меркел се оказа под натиска на влиятелните лобисти от немската промишленост, преди всичко на Източния комитет на германската икономика, чиито представителя твърдяха, че санкциите ще ударят болезнено германската икономика. Демонстрирайки подкрепа за руския президент, изпълнителният директор на „Сименс“ Джо Кезер се срещна с Владимир Путин в неговата резиденция край Москва скоро след анексията на Крим. Той увери Путин, че компанията му, която прави бизнес с Русия от 160 години, няма да допусне „краткотрайната турбулентност“, както той охарактеризира кризата, да навреди на отношенията. През май в колонка на „Файненшъл таймс“ генералният директор на Федерацията на германската промишленост Маркус Кербер написа, че бизнесът ще подкрепи санкциите, но ще направи това с „тежко сърце“.

Сериозната зависимост от руските енергоресурси също принуди Берлин да се въздържа от санкциите. След катастрофата с японската АЕЦ „Фукушима“ през 2011 г. Германия взе решение за по-бързо закриване на атомните си електростанции, с което задълбочи още повече зависимостта си от руския газ. Към 2013 г. делът на руския нефт за Германия бе 38%, а на газа 36 процента. Доставките може да се разнообразят чрез алтернативни енергоизточници, но процесът ще отнеме вероятно десетилетия. Затова в краткосрочна перспектива Германия не искаше да се противопоставя на Русия.

Меркел подкрепи санкциите, но в резултата се сблъсква с несъгласие не само на индустриалците, но и на германското общество. Макар САЩ и редица европейски страни да обвиняваха правителството в Берлин в твърде сдържана позиция спрямо Русия, в самата Германия мнозина смятаха, че властите действат твърде агресивно. Когато примерно немският журналист Берн Улрих призова за по-твърди действия против Путин, върху него се стовари вълна от писма с обвинения в разпалване на война. Дори външният министър Франк-Валтер Щайнмайер, който явно симпатизира на Русия, се сблъска с подобни обвинения. Разобличенията срещу следенето на АНС само засилиха симпатиите към Русия. Както отбеляза Улрих в април 2014 г., „когато руският президент казва, че чувства натиск от страна на САЩ, мнозина тук казват: „и ние също“.

Тази форма на идентификация с Русия има дълбоки исторически корени. През 1918 г. Томас Ман в своята книга „Размисли на един аполитичен човек“ отбелязваше, че германската култура се различава от културите на другите западни държави, включително на Франция и Великобритания, и дори ги превъзхожда. Тя се намира някъде между руската култура и културата на останалата Европа, твърдеше писателят. През последните месеци тази идея преживя ново и драматично прераждане. През април 2014 г. историкът Винклер критикуваше в сп. „Шпигел“ онези немци, които „разбират Русия (Russlandversteher) и я подкрепят – заради реанимацията на „мита за връзката между немската и руската душа“.

Така изработвайки отговора спрямо Кримската анексия, Меркел трябваше да балансира на ръба на провала. Тя се стремеше да съхрани колкото се може по-дълго възможността за политическо решение, като водеше дълги телефонни разговори с Путин и изпращаше Щайнмайер в Москва или Киев. И чак след свалянето на малайзийския самолет на 17 юли 2014 г., германските официални лица решиха, че могат да вземат по-твърда позиция. От този момент подкрепата за санкциите в обществото стана по-стабилна. Допитването на ARD през август показа, че 70% от немците подкрепят втория кръг европейски санкции срещу Русия, включващ забраната за издаване на визи и замразяване активите на редица руски бизнесмени. Но само 49% заявиха, че подкрепят санкциите, дори ако те ударят германската икономика, което би случило при третото ниво от санкции.

Подкрепата в обществото може да се понижи, ако Германия изпадне в рецесия, както вещаят много аналитици. Бизнесът прие санкциите, но неохотно, а и продължава да лобира за тяхното смекчаване. В момент, когато икономическите интереси се оказват под заплаха, Германия ясно показва, че изобщо не разглежда военните варианти. Преди срещата на върха на НАТО в Уелс през септември Меркел с обяви срещу плановете на алианса да осигури постоянно военно присъствие в Източна Европа, което според нея ще наруши Основополагащия акт Русия-НАТО от 1997 година. С други думи, на Берлин може и да не му стигне твърдост в провеждането на политиката за възпиране спрямо Русия.

Преориентацията към Китай

Германия се сближи с Китай и това може би е по-съществен предвестник на постзападната външна политика. Както и в случая с Русия, Берлин извлече полза от укрепването на икономическите връзки с Китай. Последните 10 години немският износ за Китай нарастваше в пъти. През 2013 г. той достигна 84 млрд. долара, което надхвърля два пъти германският износ за Русия. Китай наистина стана вторият по големина пазар за Германия извън ЕС и скоро може да изпревари САЩ. Китай вече е голям пазар за водещия автопроизводител „Фолксваген“ и за „Мерцедес-Бенц“ клас S.

След финансовата криза от 2008 г. отношенията между Берлин и Пекин само се засилваха и двете страни се оказаха от едната стана в разискванията за глобалната икономика. Те също оказваха дефлационен натиск върху търговските партньори, критикуваха американската политика на количествено смекчаване и се съпротивяха срещу призивите на Вашингтон да се вземат мерки за коригиране на макроикономическия дисбаланс в световната икономика.

Наред с това двете държави са сближиха и политически. От 2011 г. те започнаха да провеждат годишни консултации на правителствено равнище. Китай за пръв път пристъпи към подобни мащабни преговори с друга държава.

За Германия тези отношения са преди всичко икономически. Докато за Китай, който би искал силна Европа да стане противовес на САЩ, те са важен стратегическият аспект. Пекин може да възприема Германия като ключов елемент от такава Европа, отмъсти защото нараства нейното влияние в Стария свят, а освен това Германия държи на Китай повече от другите страни от ЕС, включително от Франция и Великобритания.

Връзките Берлин-Пекин се засилват на фона на втвърдяване на подхода на Вашингтон към Китай в рамките на американската политика на ориентация към Азия – и това може да бъде сериозен проблем за Запада. Ако САЩ влязат в конфликт с Китай по въпроси на икономиката или сигурността, има реална възможност Берлин да запази неутралитет. Някои германски дипломати в Китай вече се дистанцират от Запада – така през 2012 г. германският посланик в Пекин Михаел Шефер заяви в интервю: „Мисля, че понятието Запад вече не съществува“. Ако се отчете растящата зависимост от китайския пазар, може да се предположи, че при евентуални санкции срещу Китай германските бизнесмени ще противодействат по-активно, отколкото в случая с Русия. Правителството на Германия ще бъде по-неохотно на твърди мерки в сравнение с украинската криза, а това потенциално може да доведе до по-сериозни пукнатини в отношенията вътре в Европа и между Европа Америка.

Германската Европа

Опасенията за неутралитета на Германя не са нови. През 1970 г. Хенри Кисинджър, който тогава бе съветник на президента по въпросите на националната сигурност, предупреждаваше, че Източната политика на Германия е от полза на Съветския съюз и ще застраши трансатлантическото единство. Той твърдеше, че тесните икономически връзки със СССР ще задълбочат зависимостта на Европа от нейния източен съсед и така ще подкопаят единството на Запада. Предвижданата от Кисинджър опасност се състоеше не в това, че Германия може да излезе от НАТО. По-скоро опасения предизвикваше, както писа той в своите мемоари, че Германия „ще избягва конфликти отвъд пределите на Европа, дори ако те засягат фундаментални интереси на безопасността“. За щастие на Вашингтон Студената война сдържаше тези импулси, защото Западна Германия залагаше на САЩ за защита от СССР.

Но сега Германия заема ключова, по-мощна позиция в Европа. По време на Студената война ФРГ бе слаба държава в покрайнините на бъдещия Евросъюз, но днес обединена Германия е една от най-мощните, ако не и най-мощната държава на това обединение. Отчитайки тази реалност, постзападна Германия може да повлече със себе си значителна част от Европа, особено страните от Централна и Източна Европа, чиито икономики са тясно свързани с германската. Ако Великобритания напусне ЕС, ще стане още по-вероятно ЕС да следва Германии, особено по отношение на Русия и Китай. И в този случай не е изключен конфликт между Европа и САЩ – и тогава Западът ще изпадне в разкол, от който може и да не се оправи. /БГНЕС