Георги Лозанов: Прочетените и разбраните книги създават идентичността
Георги Лозанов е дългогодишен преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в СУ „Св. Климент Охридски”.
Бил е гост преподавател в Нов български университет, НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“, Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и Националната художествена академия „Николай Павлович“.
Ръководил е катедра „Печат и книгоиздаване“ във Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Климент Охридски“. Член е на медийния регулатор СЕМ от неговото създаване. Председателствал е журито на литературната наградата „Хеликон” (2011 г.), членувал е в комисиите на множество награди. Лозанов стана носител на наградата „Четящият човек” за 2014 г. Тя се дава вече трета година от Обществото за култура на четенето и писането с подкрепата на ПроКредит Банк, веригата книжарници „Хеликон” и община Бургас. Предишните й носители са Алек Попов и Владимир Пенев.
Г-н Лозанов, Вие бяхте удостоен с наградата „Четящият човек” на едноименния фестивал. С това отличие поемате мисията да бъде посланик на четенето. Какво бихте направили, за да популяризирате четенето и книгата?
– Най-естественият път за популяризирането на четенето е начетеността. Когато в тежестта на аргументите, в маршрутите на интерпретацията, във формите на изказа личат книги, купища книги. Когато ги оставиш да говорят в твоето говорене, независимо на какво конкретно е посветено то. Когато имаш съзнанието, че каквато и трибуна да използваш – екранът, площадът, та дори жълтата преса, в последна сметка се изказваш от библиотека, твоята собствена „въображаема библиотека”. Именно така мисля, че ставаш „посланик на четенето”.
Знам в какво мога да бъде заподозрян заради това, което казвам – че съм оставил книгите да заместят моята индивидуална идентичност, че са ме накарали да се откажа от нея, за да им освободя „място”. За мен обаче въпросът стои обратно – тъкмо прочетените и разбраните книги, начинът, по който те се сблъскват в модерния човек и се смесват с перипетиите на съществуването му, създава неговата идентичност.
Какви послания отправи фестивалът „Четящият човек”?
– Че четенето, подобно на писането, е вид творчество и затова „творбите” му могат да бъдат представени на фестивал, критически обсъждани и дори награждавани. Впрочем в наградата „Четящият човек” е заложен щастлив парадокс, защото не се отличават, както обикновено, резултатите от някакво усилие, а на едно удоволствие. Най-голямото, поне за моето и за предишните поколения. Сигурен съм, че ако ни попитат: „Какво бихте правили в този момент, ако можехте да правите каквото си поискате”, повечето от нас веднага ще се видят с книга в ръка.
Как бихте отговорили на въпроса от литературния конкурс на фестивала – каква е „ползата от нечетенето и вредата от четенето”?
– Ползата от нечетенето е в увеличаването на удоволствието от четенето, защото, както твърди Фройд, удоволствието е в отлагането. Вредата от четенето може да е огромна, ако не разбираш това, което четеш. По тази причина в името на книги са извършени най-големите издевателства върху човечеството, независимо дали става дума за произведенията на Ницше, за „Капиталът” или дори за най-човечната от всички книги – Библията.
Министърът на културата Петър Стоянович пожела да се създаде партия на четящите хора и не скри песимизма си, че четящият човек е изчезващ вид. Споделяте ли тази позиция?
– Не четенето е намаляло, а в най-лошия случай четенето на хартиени книги. За сметка на това словото е в активна „електронна емиграция”, разположило се е удобно на компютърния екран и оттам влияе върху нови аудитории и влиза в нови отношения с останалите форми на изказ. По един немислим за отминалите векове начин текстовете в интернет пространството водят един към друг, оглеждат се помежду си, четенето е станало забързано и фрагментарно, но заедно с това и многогласно.В духа на песимистичния патос на Пепи Стоянович бих казал, че ни е нужна не толкова партия на четящите, колкото партийците, независимо от коя партия са, да четат. Хората да изискват от своите политици и политически лидери ерудиция и толерантност, каквито само четенето може да създаде, иначе да не им дават гласа си. Да гласуват за кандидати, които приличат не на тях самите, а на героите от книгите.
При откриването на фестивала защитихте младите от упреците, че не четат достатъчно. Само технологичната революция ли е виновна затова днес да обсъждаме корелацията четящи-нечетящи?
– Четенето не е самоцел, то е начин да разбереш какво мислят другите, да преодолееш екзистенцалната си самота. Един от възможните начини. И развитието на комуникативните технологии непрестанно разширява репертоара им, а младите успяват да се възползват от него „още във въздуха”. В този смисъл технологиите днес са точно толкова виновни колкото Гутенберг през ХV век, чието откритие слага край на ръкописната книга. Но заради това дори тогава на никого не му е хрумнало да го сложи на кладата. Да вземем пример от нашите предци.
Защо намалява интересът към класическата книга сред подрастващите? Можем ли да пренебрегнем статистиката, която отчита висок ръст на неграмотност?
– Вече споменах за причините, а и за привилегиите от това, че класическата книга отстъпва водещата си роля в комуникацията на други нейни форми, в които особено значение отново имат визуалните образи. Казвам отново, защото така е било и през Ренесанса, например. Предстои ни нещо като Ренесанс на Ренесанса и както и тогава, вероятно дълбоко ще се промени културната ни идентичност, ще се изправим пред нов антропологичен тип, за когото светът ще е разказан в картинки, при това с виртуалния потенциал да подменят реалността.
Има нещо наивно в това да размахваме пръст срещу неизбежния ход на историята или пък да се опитваме да я омилостивим с ласкателства. И все пак виждам и нещо обезпокоително, и нещо окуражително в течащата вече комуникативна революция. Обезпокоителното е, че изображенията, за разлика от словото, овеществяват представите ни, лишават ги от отнесеност и трансцедентност, а моралът е трансцедентален мотив. Тоест има риск не просто от неграмотност, а от морална неграмотност, която разбираемо още отсега плаши четящите хора.
Заедно с това обаче изображенията са „усмирителна риза” за самозабравилите се думи, пречат им да строят утопии и да ни карат да вярваме в съществуването им. Някои от утопиите, родени между страниците на книгите, са исторически бедствия по-страшни от всяко природно и опустошенията от двете големи идеологии на ХХ век го доказват по един печално красноречив начин. Мисля, че този нов антропологичен тип ще е на хора, които ще гледат по-буквално, но и по-честно на живота си.
Не е тайна, че българското образование е в криза. Кои са факторите, които трябва да си поделят отговорността?
– Моделът на нашето образование, тръгнал от килийните училища и българското Възраждане и вторично идеологизиран през соца, подготвяше хора за един затворен и патерналитичен свят, който за щастие вече не съществува. Така че носталгията по този модел, а дори и опитите да бъде подобрен, само увеличават кризата. Трябва някой да избърше дъската, да започне от а и б и да ни върне в първи клас. Засега обаче не виждам такъв смелчага, нито след политиците, жертва на популизъм, нито след учителите и преподавателите в университетите, жертва на самосъжаление.
Интервюто взе Румен Василев, лира.бг
