РАЗКРИТИЯТА за шпионските програми на американската Агенция за национална сигурност (NSA) доведоха до „фундаментални и необратими промени в много страни и голям брой области“, подчертава Глен Гринуолд, журналистът от Гардиън, който направи обществено достояние поверителните информации, предоставени му от Едуард Сноудън. През есента на 2013 г. германската канцлерка Ангела Меркел и президентката на Бразилия Дилма Русеф се противопоставиха на Барак Обама, като осъдиха извършените от САЩ посегателства над личния живот, на които те лично са били жертви. Общото събрание на ООН прие единодушно резолюция, която признава като човешко право защитата на личните данни в интернет. А през юни 2014 г. американското Министерство на правосъдието, в отговор към Европейския съюз, обеща да внесе в Конгреса законопроект, който да направи валидни и за европейците някои разпоредби за защита на личния живот на американските граждани.
Но за да се оцени изцяло международният отзвук на аферата „Сноудън“, трябва отвъд извършените нарушения на правото да се изследва влиянието на тези разкрития върху световните икономически и политически сили, структурирани около САЩ.
Първо, шпионажът – една от функциите на Агенцията за национална сигурност (NSA), е неразделна част от американската военна мощ. От 2010 г. директорът на NSA е натоварен и с офанзивните дигитални операции като ръководител на Кибернетичното командване на армията – двете структури са подчинени на Министерството на отбраната. „САЩ биха могли да използват кибероръжия (…) в рамките на рутинни военни операции, наравно с крилатите ракети и безпилотните самолети“, обяснява в Ню Йорк Таймс от 20 юни 2014, адмирал Майкъл С. Роджърс, назначен наскоро на тази двойна длъжност.
Второ, този военен механизъм се вписва в доста по-широката рамка на стратегическите съюзи на САЩ. От 1948 г. Споразумението за радиотехническо разузнаване между Великобритания и САЩ (UKUSA) стои в основата на програмите за следене на световните комуникации. САЩ са наречени „първа страна“ по договора, а NSA е специално призната като„основна страна“. Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия са„втори страни“ по договора. Всяка една от тези държави, освен че се ангажира да осигури шпионирането на комуникациите в даден регион, да споделя със САЩ инфраструктурите си и да води общи операции с тях, може също да получава достъп до събрани сведения съгласно условията, определени от Вашингтон.
Държавите, подписали споразумението UKUSA – петте очи, както ги наричат понякога, си сътрудничиха по време на Студената война. Основният противник беше Съветският съюз. Но предвид напредъка на антиколониалните, антиимпериалистическите и дори антикапиталистическите движения в Азия, Африка и Латинска Америка, САЩ разшириха разузнавателните си мрежи в световен мащаб. Така съюзите, на които се основава тази система, далеч надхвърлят кръга на първите страни, подписали споразумението. Например, на изток и на запад от Съветския съюз Япония и Германия са сред „третите страни“ по договора. За отбелязване е, че след разкритията на Сноудън Ангела Меркел поиска от САЩ да споделят с Германия разузнавателната информация, с която разполагат, съгласно условията, отнасящи се за „вторите страни“. Администрацията на Обама отговори с категоричен отказ.
Частната индустрия в държавното разузнаване
ПРЕЗ годините членовете със статут „трети страни“ по договора са се променяли. Всички те обаче разполагат с ограничен достъп до събраните сведения. Такъв беше за известно време статутът на Иран, с добро географско разположение за наблюдение на южните части на Съветския съюз. След ислямската революция там през 1979 г. САЩ трябваше да намерят алтернативен вариант. Тогава те институционализираха връзките си с Китайската народна република, с която отношенията се бяха подобрили след тайното посещение на Хенри Кисинджър през април 1970 г. Провинция Синцзян изглеждаше удобно място за шпиониране на руснаците. Дън Сяопин, който осъществи отварянето на Китай към пазарната икономика, разреши на Централното разузнавателно управление (ЦРУ) да построи два наблюдателни поста, при условие че се поддържат от китайски техници. Те се задействаха през 1981 г. и функционираха поне до средата на 90-те години.
Тъй като нито една държава не разполага с толкова широка шпионска мрежа като САЩ, аргументът, че „всички държави правят това“, попада под ударите на критиката. От сателитите през 50-те години до дигиталните инфраструктури, САЩ модернизираха системите си за глобално наблюдение неколкократно. От началото на 90-те години обаче и падането на комунистическите режими функцията на шпионажа се промени. Той все така има за цел борбата с настоящите и бъдещите заплахи, които тегнат над световната икономика, изградена около американските интереси. Заплахите обаче станаха по-разнообразни: недържавни структури, по-малко развити страни, твърдо решени да си осигурят по-добро място в световната икономика или, напротив, страни, желаещи да тръгнат по други пътища на развитие, и най-вече други развити капиталистически държави.
За да се изясни тази стратегическа промяна, трябва да се подчертае един икономически аспект на американската разузнавателна система, пряко свързан с дигиталния капитализъм. През последните десетилетия се разви индустрията на кибервойната (събиране и анализ на данни), която не се отчита пред никого. Част от тази индустрия е предприятието, в което е работил Сноудън – „Буз Алън Хамилтън“. С други думи, с масовите приватизации практиката разузнаването да се осъществява от „външни доставчици“ се превърна в нещо обичайно. Така това, което открай време е било функция на държавата, се превърна в мащабно начинание, ръководено съвместно от държавата и бизнес средите. Както показа Сноудън, американският комплекс за шпионаж вече е тясно свързан с интернет индустрията.
Има сериозни основания да се смята, че компаниите от Силициевата долина са участвали системно и в повечето случаи колегиално в някои акции на свръхсекретната операция на NSA, кръстена „Рамка за устойчива сигурност“. Още през 1989 г. един експерт по военни комуникации приветства „тесните връзки, които американските компании поддържат (…) с висшите инстанции на американската национална сигурност“, понеже въпросните компании „улесняват достъпа на NSA до международния трафик“. Двадесет и пет години по-късно тези структурни отношения продължават да са налице. Въпреки че интересите на предприятията реално не съвпадат с тези на американското правителство, основните компании за информационни технологии са незаменими партньори на Вашингтон.„Повечето предприятия, които от дълго време позволяват на Агенцията да бъде в крак с технологията и да има световен обхват, все още работят с нея“, призна директорът на NSA през юни 2014 г. в Ню Йорк Таймс.
Въпреки очевидните факти, „Гугъл“, „Фейсбук“ и компания отричат да са участвали и се правят на възмутени. Това е логична реакция, тъй като тези компании са изградили богатството си на основата на мащабен шпионаж с търговска цел – в своя полза и в полза на спонсорите си, големите агенции за реклама и маркетинг.
Мащабното и съгласувано събиране на данни не е естествено явление. То стана възможно, когато първоначалната структура на интернет се трансформира за тази цел. През 90-те години, когато глобалната мрежа тъкмо започваше да се намесва в обществения и културния живот, компаниите за информационни технологии и реклама лобираха пред администрацията на Клинтън да се сведе до минимум защитата на личния живот. И те успяха да трансформират Мрежата така, че да наблюдават потребителите ѝ с ясна търговска цел. Като отхвърлят и най-плахите инициативи за защита на данните, социалните мрежи, търсачките, доставчиците на интернет и рекламодателите продължават да изискват още по-развита интеграция на следенето в интернет с търговска цел. Именно по тази причина те препоръчват да се премине към информатика „в облак“(cloud service computing). Няколко хиляди гигантски компании се сдобиха с властта да си присвояват информация от хората по цял свят, от люлката до гроба, във всеки момент на деня. Както обяснява изследователят Евгений Морозов, стратегиите за печалба на тези предприятия явно почиват върху данните за потребителите. По думите на основателя на „Уикилийкс“ Джулиан Асанж те представляват „двигатели за шпионаж“.
Стратегиите за печалби се превръщат в основа за развитието на дигиталния капитализъм. Динамиката, с която се присвояват лични електронни данни, се засилва значително под един двоен икономически и политически натиск. Именно по тази причина тя става двойно уязвима, след като беше разкрита от Сноудън.
През май 2014 г. Европейският съд реши, че хората имат правото да настояват да бъдат изтрити онези резултати в интернет търсачките, които подават „неадекватни, неоснователни или остарели“ лични данни. През четирите дни след това съдебно решение „Гугъл“ получи четиридесет и една хиляди молби, основани на въпросното „право на забравяне“. Още по-показателно е, че през юни 2014 г. 87% от петнадесетте хиляди души, участвали в социологическо проучване на рекламната агенция „Еделман Берланд“, са били на мнение, че законът би трябвало „да забрани на предприятията да купуват и продават данни без съгласието“ на засегнатите лица. Допитаните смятат, че основната заплаха, която тегне над защитата на личния живот в интернет, се състои в това, че предприятията могат „да използват, обменят или продават без тяхно знание личните им данни, за да извлекат финансова печалба“. С цел да укроти недоволството, Белият дом публикува доклад с препоръка към компаниите да ограничат употребата на личните данни на клиентите си. Въпреки това администрацията на Обама продължава да подкрепя неизменно мултинационалните компании:„Мащабното събиране на данни ще бъде исторически двигател на прогреса“, се подчертава в официално комюнике през юни 2014 г.
Да се съживи протестът
ОТХВЪРЛЯНЕТО на господството на американските икономически и държавни интереси над дигиталния капитализъм не се наблюдава само в проучванията на общественото мнение. За онези, които отдавна се опитват да кръстосат шпаги с американските компании, разкритията на Сноудън представляват неочакван шанс. Свидетелство за това е забележителното „Отворено писмо до Ерик Шмид“ (тогава главен изпълнителен директор на „Гугъл“), написано от един от най-големите европейски издатели – Матиас Дьопфнер, от групата „Аксел Шпрингер“. В него той отправя обвинения към „Гугъл“, който държи 60% от рекламния пазар в интернет в Германия, че иска да се превърне в „дигитална супердържава“, която не трябва да се отчита пред никого. Дьопфнер обяснява, че в тази ключова област Европа продължава да бъде една „склерозирала“ сила, и се стреми, разбира се, да защити интересите на германските компании (Frankfurter Allgemeine Feuilleton, 17 април 2004).
Хроничният застой на световната икономика ожесточава още повече битката, водена от големите компании и Държавата за присвояване на печалбите. От една страна, интернет доставчиците и големите предприятия са преторианската гвардия на един дигитален капитализъм с център САЩ. Само компанията „Майкрософт“ използва повече от един милион компютъра в над четиридесет страни, за да предоставя услугите си от стотина центрове с бази данни. „Андроид“ и IOS, операционни системи съответно на „Гугъл“ и „Епъл“, оборудват общо 96% от смартфоните, продадени по света през второто тримесечие на 2014 г. От друга страна, постиженията на Европа са съвсем скромни – тя вече не господства на пазара на мобилни телефони, а проектът ѝ „Галилео“ за сателитна геолокализация, се бави и носи много разочарования.
Дигиталният капитализъм, основан на интернет, впечатлява с мащаба, динамизма и перспективите си за печалба, както показват не само индустрията, пряко свързана с интернет, но и най-различни области като автомобилостроенето, медицинските услуги, образованието и финансите. Кои предприятия от кои региони ще получат съответните печалби?
В това отношение аферата „Сноудън“ е пречка, понеже разпалва недоволството срещу американското господство в киберпространството. В седмиците, последвали първите разкрития, имаше много спекулации как документите, публикувани от Сноудън, ще се отразят на продажбите по света на американските компании за нови технологии. През май 2014 г. председателят и главен директор на компанията за електронно оборудване CISCO писа до президента Обама, за да го предупреди, че скандалът с NSA подкопава „доверието в нашата индустрия и в способността на компаниите за технологии да продават продуктите си по света“ (Файненшъл таймс, 19 май 2014).
Политическата заплаха към компаниите за информационни технологии добива ясни очертания. Предвид разкритията на Сноудън, някои държави преориентират икономическата си политика. Бразилия и Германия обмислят възможността да разрешават единствено на национални доставчици да съхраняват данните на техните граждани – мярка, която вече е в сила в Русия. През юни т.г. германското правителство прекрати договора, който отдавна го обвързваше с американската компания „Веризон“, в полза на „Дойче Телеком“. Един ръководител християндемократ пък заяви, че ще е най-добре, ако германските политици и дипломати се върнат към пишещата машина при съставянето на важни документи. Бразилия и Европейският съюз, които предвиждат да изградят нова подводна телекомуникационна мрежа, за да не зависят междуконтиненталните им комуникации от американските инфраструктури, повериха тази задача на бразилска и испанска компания. Бразилия обяви също така, че изоставя „Outlook“, услугата за електронни съобщения на „Майкрософт“, и я заменя със система, която използва центрове с бази данни, установени на нейна територия.
Битка за регулиране на интернет
ТАЗИ есен бяха взети нови икономически мерки срещу американските компании за информационни технологии. Германия забрани телефонното приложение „Uber“ за общо използване на колите. В Китай правителството обясни, че американското информационно оборудване и услуги представляват заплаха за националната сигурност и настоя държавните предприятия да не ги използват повече.
Засегнатите американски гиганти от дигиталния сектор не се задоволяват само с комуникационна офанзива. Те реорганизират дейността си, за да покажат на клиентите си, че зачитат местните законодателства за защита на личните данни. IBM предвижда, например, да инвестира 1 милиард долара в изграждане на центрове за бази данни в чужбина, с надеждата да успокои клиентите си, обезпокоени от американския шпионаж. Не е сигурно, че това ще е достатъчно да укроти страховете, при положение че Вашингтон иска от „Майкрософт“ да предаде електронните съобщения, складирани на сървърите му в Ирландия…
Но да не се заблуждаваме – американските власти продължават да се стремят да разширяват предимствата за мултинационалните компании за информационни технологии. През май 2014 г. американският министър на правосъдието подаде жалба за търговски кибершпионаж срещу петима офицери от китайската армия, като заяви, че Китай открито използва незаконна конкуренция. Файненшъл таймс разкри показателен факт – тази жалба, депозирана от шампионите в областта на шпионажа, е породила вълнение сред германската индустрия, „където се изразява безпокойство от кражбата на интелектуална собственост“ (22 май 2014). Дали не е именно този ефектът, който американските отговорни служители искаха да постигнат?
Защо САЩ изчакаха точно този момент, за да действат? От години обвиняват Китай, че организира кибератаки срещу предприятията им, а те самите копират рутерите и интернет оборудването на конкурентоспособната китайска компания „Хуавей“… Прозира политически мотив – в тази година на избори за Конгрес по средата на президентския мандат изпълнителната власт на демократите възнамерява да представи Китай като мародер, който унищожава американските работни места, понеже краде интелектуална собственост. И в същото време тези публични обвинения към Пекин подчертават деликатно, че между съюзниците статуквото на дигитален капитализъм, доминиран от САЩ, остава най-добрият вариант.
И тук стигаме до същината на проблема. По думите на Сноудън той се е надявал, че разкритията му „ще дадат необходимата опора за изграждане на един по-справедлив интернет“. Искал е не само да открие дискусия за шпионажа и правото на личен живот, но и да повлияе на спора за липсата на равновесие в инфраструктурата на интернет.
По своята структура интернет винаги е давал предимство на САЩ. Едно международно, но спорадично противопоставяне се надигна още през 90-те години. То се засили между 2003 и 2005 г. по време на световните срещи на върха за информационното общество и след това отново през 2012 г. – в рамките на една многостранна среща, организирана от Международния съюз по телекомуникации. Разкритията на Сноудън засилват този конфликт за „световното управление на интернет“ . Те отслабват „капацитета на Вашингтон да ориентира разискванията към бъдещето на интернет“, пише Файненшъл таймс, като цитира бивш служител на американското правителство, според когото „САЩ вече не разполагат с моралния авторитет да говорят за свободен и отворен интернет“ (21 април 2014).
След като през септември 2013 г. президентката Дилма Русеф осъди пред Общото събрание на ООН нарушенията, извършени от NSA, Бразилия обяви, че ще бъде свикана международна среща за институционната политика, начертана от САЩ по отношение на интернет. Световната многостранна среща за управлението на интернет „NET-mundial“ се проведе в Сао Паоло през април 2014 г. и събра сто и осемдесет участници, представители на правителства, компании и асоциации.
САЩ се опитаха да обезвредят тази инициатива. Няколко седмици преди срещата те обещаха, но с цената на редица важни условия, да изоставят ролята си на формални наблюдатели на Интернет корпорацията за раздаване на имена и адреси (ICANN) – органа, който управлява някои от ключовите функции на Мрежата. Операцията беше успешна. След срещата „NET-mundial“ Асоциацията за софтуерна и информационна индустрия (SIIA) със седалище в САЩ изрази задоволството си: „Изказванията относно следенето бяха умерени“ и „тази среща не даде предимство на онези, които се застъпват за междуправителствен контрол на интернет, т.е. контрол под егидата на ООН“ .
В крайна сметка икономическите конфликти в геополитиката и зараждащото се преориентиране в позициите на някои държави определиха изхода от срещата в Сао Паоло. Докато Бразилия се присъедини към американското виждане, Русия и Куба отказаха да подпишат финалната резолюция и подчертаха, че приказките на САЩ за„свободата в интернет“ вече звучат кухо. Индийската делегация обяви, че не е доволна, и добави, че би дала съгласието си само след консултация с правителството си. Китай поднови обвиненията си и заклейми американската „киберхегемония“ (Чайна дейли, 21 май 2014). Това мнение печели все повече привърженици. След срещата „NET-mundial“ Групата на 77-те плюс Китай призова междуправителствените организации „да обсъдят и да изследват как се използват информационните и комуникационните технологии, за да се уверят, че те съответстват напълно на международното право“ Групата настоя също да се сложи край на масовото извънтериториално наблюдение.
Така конфликтът, заложен във формата и господството на дигиталния капитализъм, се изостря. Но въпреки че разнородната коалиция срещу властта и големите предприятия от Силициевата долина се разрасна, въпросните компании са все така твърдо решени да съхранят световната си хегемония. Според Кисинджър, известен защитник на превъзходството на САЩ, американците трябва да се запитат: какво се стремим да възпрепятстваме, независимо от цената и съвсем сами, ако е необходимо; какво трябва да се стремим да постигнем дори извън всякаква многостранна рамка? За щастие, държавите, мултинационалните компании и техните поддръжници не са единствените фактори в политиката. Да бъдем признателни на Едуард Сноудън, че ни го припомни.
LE MONDE DIPLOMATIQUE
