Гадна работа

Ибрахим Карахасан-Чънар

Когато застанах на светофара на булеварда, дъжда се изсипа с пълна сила от оловносиньото небе. Беше краят на месец май, но тазгодишният май се оказа доста хладен за типичния ни балкански климат. Повдигнах яката на светлокафявото си сако, разтворих чадъра си и се устремих към отсрещната страна. Тогава се случи нещо нормално при такива случаи и аз се сблъсках с друг човек, който пресичаше от срещуположната страна. Изругах не съвсем на място, което не е в мой стил, и в следващия момент съжалих. Погледнах в човека и се оказах пред привлекателна солидна дама на средна възраст. Тя се усмихваше миловидно и въртеше сините си очи с добре очертани вежди, в израз на извинение.

– Прощавайте, господине – ми каза с мек тембър тя. – Мога ли като извинение за моята несръчност да поканя очарователния млад мъж на кафе? Не приемам „не” като отговор точно сега, когато съдбата ни срещна на това кръстовище.

Общо взето вече имах някакъв житейски опит за някои екзотични флиртове, но подобно скоростно ухажване не беше често срещано явление в ежедневието ми.

Усмихнах се любезно и оставих галантната дама без отговор. Още повече, че трябваше да побързам защото светофара даде предупредителен червен сигнал. Пък и трябваше да се захващам за работа. Когато застанах пред въртящата врата на Mall Sofia бях забравил за случката, а ярките неонови светлини и музиката от уредбата на комплекса ме пратиха в друга реалност. Музиката като начало на моят работен ден си я биваше – Amy Whinehouse даваше воля на специфичния си глас с нашумелия хит “Back to black”.

Едно кафе щеше да ми дойде добре, но когато правих опит да се наместя на столчето на барчето, звънна мобилният ми телефон. Натиснах опцията за приемане и отсреща чух укорния глас на мама:

– Сине – рече тя, – ти имаш ли майка, или забрави, че съществувам?…

Мама живееше отделно от мен заедно с брат ми и беше в пълното си право да ме смъмри, защото не я бях виждал от няколко седмици.

– Извини ме мамо – оправдах се аз – нали знаеш, работа…

– Какво става, ти продължаваш ли да упражняваш същата гадна работа, кога ще си намериш нещо свястно – продължи да ме хока тя, а аз се правех на добър син и и обяснявах колко съм зает и че утре ще намина непременно да се видим и да си поговорим. Ние бяхме свързани емоционално с миналото си относно родния ни край, който беше основна тема, когато отивах да я навестявам. Това внасяше определено разнообразие в нейното сиво пенсионерско ежедневие, което беше изпъстрено и с някои старчески болежки.

Затворих телефона и най-сетне седнах на високото столче пред бара.

– Какво да бъде, boy – попита ме зад тезгяха русата фурия Вики. – Доколкото знаех тя беше напуснала наскоро мъжа си, един едър пройдоха, заради пиянските му изцепки.

– Кафе, ако обичаш и махни този пепелник с угарки пред мен, че ще се задуша от отровите му! – казах леко хапливо аз.

– Нашият герой май е стана с гъза нагоре днес, или си има неприятности – осведоми се тя и ме погледна с физиономия на разбираш човек, готов да навлезе в сърдечното ми пространство.

Вики, както винаги имаше афинитет към разтройствата на хората, а този път аз бях нейното опитно поле. Седмицата не вървеше и бях изпаднал в „сатурнова дупка”, казано по-иначе бях в душевен дискомфорт.

– Виж какво – натърти тя, – нали знаеш, че всяко чудо е за три дни… Я се стегни в кръста, ти си симпатяга и живота е пред теб! Май трябва да си смениш или работата или гаджето – усмихна ми се дяволито Вики и се зае с поредния клиент на бара.

В този град, който се беше превърнал в една шумна и хаотична структура, очевидно всеки човек зад бара или тезгяха се правеше на татко Песталоци* и се опитваше да избие собствените си комплекси. Изпих кафето си на бавни глътки, платих с метални монети и се разделих с кимване с моята „възпитателка”.

Понесох се по дългия и широк коридор, стъпих на ескалатора и се озовах на любимия ми втори етаж. Като начало се спрях на витрината на козметичната серия „Carlos Moya”, а отвътре ме връхлетя аромата на качествен парфюм. Отпуснах се леко, обстановката и приглушената музика оказваха благотворно въздействие върху напрегнатото ми ежедневие.

Помотах се малко около щандовете с ароматни стъкла и флакони и реших, че е дошло време за същинската ми работа. Щандовете с модерни бижута отсреща ме накараха да съсредоточа погледа си на богато украсената витрина, където върху въртяща се платформа от червен фин плат се мъдреха златни аксесоари от пръстени, браслети, верижки, часовници, игли за вратовръзки, украсени със скъпоценни камъни и други атрибути на мъжкото достолепие.

Двете девойки вътре, които обслужваха щандовете, ме погледнаха бегло и продължиха очевидно интересния си разговор, който не се съмнявам беше свързан с някоя клюка, защото едната от тях не спираше да се киска. Това ми даде допълнителна увереност за успеха на акцията ми, още повече че един друг клиент се насочи към тях и това раздвои вниманието им. Един златен часовник „Оmеgа” – от модела „ Golden Rubies”, с инкруститани камъни окловръст, просто плачеше за кражба, защото беше поставен досами края от вътрешната страна на щанда – на удобно място за моята повратлива ръка. Погледнах внимателно към продавачките и когато близката до мен ме загърби напълно и ме скри от погледа на колежката си, бръкнах светкавично и часовника се озова за миг в джоба на сакото ми. След това се забавих около десетина секунди, погледнах уж невинно към останалите секции и напуснах със спокойна походка магазина с плахото „довиждане”, на който видимо не получих отговор.

Скочих отново в ескалатора и продължих нагоре към третия етаж, където беше настанало истинско стълпотворение – било то от купувачи или зяпачи, предполагам, че мнозина от тях са намерили пристан на сухо, заради дъждовното време. Шмугнах се в първия магазин до стълбите, който предлагаше кожени изделия. Черните ръкавици, които си харесах тук, изчезнаха също за нула време в широкия ми вътрешен джоб, докато младата госпожица с красиви стройни крака, правеше опит да ми покаже един втори чифт.

– Тези сега са много шик – се обърна към мене тя, – пък и цената е доста добра.

– Не знам, не мога да се реша май – рекох от куртоазия аз и благодарих за отзивчивостта и.

Бях предоволен за днес от „покупките си” и реших да напусна по най-бързия начин търговския комлекс; пък и беше време, преди да се усетят и вдигнат врява, особено тези от секцията на бижутата. Можеха да се задействат и камерите и положението щеше да стане опасно за мен.

Хладното и дъждовно време днес бяха в мои помощници и аз потънах веднага в гъстата тълпа. Насочих се към изхода с чувство за добре изпълнена работа, но пътьом една друга витрина с хубав пръстен 18 карата с черен вграден камък, ме подсети за още едно начинание. Бях се подготвил старателно за това: снимките, които направих с мобилния ми телефон и поръчката, която възложих на известния фалшификатор Меди Платинения (дори го бях довел да види оригинала на витрината), щяха да дадат очаквания резултат. Въпроса беше в това, дали обстановката ще позволи да приложа сръчните си умения. Погледнах към щанда и зад него видях неопитно на вид девойче, което вероятно бе назначено съвсем наскоро. Наместих удобно фалшификата на пружината в ръкава си и влязох бодро в помещението на магазина. Пред мен имаше една двойка, които се консултираха за венчални халки, в самия ъгъл на помещението имаше и човек от охраната. Изчаках търпеливо двойката, която най-накрая направи своята покупка и попитах с най-възможния вежлив тон:

– Извинете, мога ли да видя пръстена, който е изложен на поставката на витрината?

– Да, разбира се – усмихна ми се миловидно момичето и издърпа едно широко чекмедже пред себе си. След това Виолета С. (така пишеше на баджото на джобчето и) сложи пред мен една луксозна кутийка, където се мъдреше един от двойниците на пръстена на витрината.

– Мога ли да го пробвам – казах аз, на което девойката кимна утвърдително. Пръстена легна на безименния ми пръст като излят точно за мен.

– Каква е цената му? – попитах и погледнах бегло към охраната, която се беше втренчила към вратата, през която влизаше една млада брюнетка.

– 850 лева – получих отговора, придружен с изпитателния поглед на Виолета С.

– Хм, май ми е множко, нека си помисля – рекох и си придадох замислен вид.

Сваляйки пръстена задействах пружината в ръкава си и фалшификата се търкулна на тезгяха пред лакираните пръсти на продавачката, моято го пое и го намести обратно в кутийката му. Фокуса успя – истинският пръстен кротко легна в малкото гнездо, което бях зашил в долния край на другия си ръкав.

Сбогувах се бързо, беше наистина време да изчезвам от Мола. Излязох от бижутерията и тогава се случи случка – някой ме задърпа леко за ръкава и прошепна в ухото ми:

– Извинете, господине, не бързате ли много…

Усетих как пулса ми заби учестено, а кръвта ми зациркулира максимално във вените ми. Обърнах се бавно, готов да се намеря лице в лице с човек от охраната или пред някое ченге. Бях особено изненадан, когато видях елегантната жена от кръстовището при светофара.

– Кажете, моля – рекох тихо, като запазих все пак самообладание. Бях нащрек, защото имаше верояност тази странна дама да е била през цялото време по петите ми.

– Направихте го професионално, но не чак толкова виртуозно – прошепна дамата в ухото ми и се изсмя дяволито в лицето ми. – Но я по-добре да се омитаме бързо оттук, за да не правим впечатление – продължи тя и ме избута нежно към изхода.

Аз все още стоях замислен и учуден от цялата тази ситуация. Дамата нито по поведение, нито по вид можеше да принадлежи към охраната. Коя беше тогава?

Реших да проявя характер и изсъсках в лицето и:

– Я ме оставете на мира!

– Не така, момко – рече с лек укор тя – не бива да вдигате шум и да правите театър тук!

– Какво всъщност искате от мен и коя сте вие? – продължих атаката аз.

– Да ви помогна – отговори простичко странницата. – А що се отнася до това коя съм аз – нека за вас да бъда Мери.

Хм… Тази жена не ми изглеждаше толкова съмнителна и опасна. За миг помислих да се отдалеча, но тя стискаше здраво лакътя ми.

Тя все пак реши да напуснем сградата и ме насочи внимателно към изхода тя продължаваше да бръщолеви нещо под носа си, а полицаят на изхода ни загледа без нинанъв интерес. Когато излязохме окончателно през автоматичната врата моята позната ме хвана свойски под ръка и начена отново разговора за спорните ми качества:

– Ти си симпатичен мъж, но ако те приберат на топло, това няма да е в твоя (вече бяхме на ти) полза. И повярвай ми, ако продължаваш да действаш по този аматьорски начин, ти ще приключиш в затвора.

Мери, нали така се казваше тя за мен, отстъпи крачка назад, огледа ме отгоре надолу и продължи с урока си:

– Веднага биеш на очи, изтъркани дънки, широко и дълго сако с нетипичен цвят, износени обувки, да не говорим за чорлавата ти коса и няколкодневната ти брада. Майко мила! – възкликна тя – продавачите и охраната тук сигурно са напълно слепи. – Мери ме изгледа снизходително с нотка на угриженост и прокара леко език през грижливо очертаните си устни.

Всичко това ми се струваше вече конфузно, исках вече да приключвам с нея и да изчезна накъдето и да е.

– Хайде, стига сте ме дъвкали! В края на краищата коя сте вие, не ми изглеждате да сте от охраната или подставено лице, но пък знае ли човек?… Или пък сте някаква самарянка и искате да ме насочите по правия път? – казах аз с по-вежлив тон и я погледнах с очакване.

Мери се усмихна широко, дотам, че аз успях да видя ослепително белите и зъби.

– Не позна – рече тя – нито едно от двете. – Ела с мен – задърпа ме закачливо дамата и ме поведе обратно към Мола.

Аз се понесох след нея в тълпата, заинтригуван от това какво ще последва. Тя ме вкара в секцията на другия успореден коридор, където изобщо не се бях вестявал днес.

– Гледай сега! – подкани ме Мери и влезе в един от първите магазини за козметика. Рафтовете бяха наредени с най-различни маркови и скъпи парфюми, а светлината се пречупваше през тях във всички цветове на дъгата. Ако не я бях следил нарочно, сигурно нямаше да забележа. Само фокусник и истински професионалист-крадец, можеше да бъде толкова бърз и да свие една от стъклениците, които бяха сложени в един общ куп пред няколко клиенти, които ги пробваха и обсъждаха своя избор.

– Какво ще кажеш, а? Вярваш ли сега, че „струвам” повече от теб? – намигнами тя и с бърз жест разтвори жакета си, където успях да видя във вътрешната му страна дузина стъкла с парфюми. Бях наистина впечатлен от уменията и и тя го разбра. – Така си изкарвам прехраната от 20 години, докато ти си бил още сукалче. Имам нужния опит и сметнах, че някоя и друга лекция на хубавец като теб, не е излишна. И още нещо: през всичките тези години не съм залавяна нито веднъж, мога да претендирам и за приз в „Gueness” – завърши тирадата си моята менторка и ме потупа нежно по бузата.

Беше настъпил, като че ли, подходящият момент и за мен. Както се казва, часът бе ударил!

-Май е крайно време някой да ти натрие носа и да те вкара в ъгъла! – ухилих се злорадо аз и тикнах акредитацията под носа и.

– Ченге! – стресна се очевидно тя и привлекателното лице на виртуозната крадла се изкриви от гняв.

Сега беше моя ред да и направя изложение и реших да и се представя:

– Шеф съм на отдел от полицията, който се занимава с кражбите по търговските комплекси и веригите. Проучваме условията за сигурност и бдителност на персонала.

Тя не ми остана длъжна и направи опит да ме уязви:

– Това е толкова тъпо.Би трябвало да се засрамиш от това, че топиш хората…Гадост, по-гадна работа от тази не съм виждала! – натърти крадлата и за мое учудване изруга като каруцар.

Погледнах я за последно и много ми се прииска да и причиня някаква болка – вербална или физическа. Но успях да стопирам желанието си, защото все пак беше дама. Повиках човека от охраната и я предадох в ръцете му. Беше време да се прибирам в къщи и да се насладя на вечерната си почивка. Предусещах, че ще си прекарам добре: вкусната храна, която щеше да поднесе годеницата ми, както и няколко чаши „Мерло”, бяха гаранция за това. Аха – щях да забравя, тази вечер имаше мач от Шампионската лига и очаквах победа за моя любим тим „Ювентус”…