Ех, няма такива играчи вече*

Пол ши*ания Гаскойн, или просто Газа.

Или футболистът, който молеше за тишина журналистите на пресконференция, след което се изпърдяваше или оригваше в микрофоните. Същият футболист, който за рождения ден на негов чернокож приятел, му подарява посещения в солариум. Отвлича клубния автобус и го разбива в една спирка. Гонят го от хотел, задето се е къпал гол в декоративния фонтан на входа. Изсрал се в чорапите на Дженаро Гатузо, един от най-свирепите футболисти, за добре дошъл в новия му отбор. Изпикава се върху лицето на капитана Ричард Гъф през нощта, за да го събуди, защото не могъл да заспи и иска да играят билярд с него. Треньорът му сър Боби Робсън го нарекъл „тъп като метла“, а на следващия ден Газа излиза на тренировка със стърчаща метла от калците….

Ех, няма такива играчи вече :'(

Тези, които ме познават от малък, знаят че винаги съм симпатизирал на най-големите дървета в световния футбол – Англия. Най-вече заради онзи национален харизматичен отбор от 1990 г., съставен от „касапина“ Тери Бътчър, Стюърт „Психо“ Пиърс, споменатия магически ненормалник Газа, вечно бинтования като след война Марк Райт, геният-идиот Крис Уодъл, дядо Шилтън и легендата-джентълмен Гари Линекер (вероятно единстеният от онзи отбор, който не се напивал до припадане). Този отбор спечели сърцето на съвсем малкия Дахер, който за първи път гледаше оназ странна игра с топка. Физиономиите на Газа са имали пръст в това.

И макар през годините държавните им управители, начело с тъпи патки като Тереза Мей, или военнопрестъпници като Тони Блеър и „Пиг Гейт“ Камерън, да бяха направили всичко възможно да ме отвратят от английската нация, все пак английският хумор, писатели като Дейвид Мичъл, Тери Пратчет, Докинс, режисьори като Ридли Скот, Кен Лоуч, Дани Бойл, Мийдоус и т.н. комици и музиканти, и най-вече спомените за Газа, поддържаха симпатията ми към това общество.

Утре Англия излиза срещу Тунис. Англичаните продължават да стават все по-сиви и все по-нехарезматични. Звездата на отбора е фъфлещия Хари Бастунов (Кейн). Дори колегата му от Тотнъм, кореецът Хюн Мин Сон, говори по-разбираем английски от него.
Тактиката на англичаните е ясна – търчане по фланговете на житния бегач Стърлинг и центриране с надеждата да бъде уцелена главата на Хари.

И все пак….. Кам Он Ингерлааанд! Бйип Бийп Бийп.

*Текстът е представен без редакция от фейсбук страницата на Daher Lammoth