Един обикновен разказ с необикновен край

Маргарита Галинова Кунчева

Лола беше момиче на 15 годишна възраст, с черна коса и изумрудено зелени очи, с бледо лице и леки лунички по носа. На пръв поглед човек не би помислил, че е красива, но заглеждайки се в нея разбираш, че е сякаш излязла от някоя ирландска приказка за леприкони, в която тя е прекрасна фея. Лола живееше с родителите си в Портланд. Майка и се казваше Мери и беше главен готвач в местен ресторант, а баща и бе предприемач и го наричаха Роб. Лола ходеше на училище, но нямаше много приятели, защото всички я мислеха за чудато момиче с червената като огън коса. Тя наистина беше различна, защото виждаше всичко около себе си по друг начин от другите. Вярваше, че някъде съществува съвършената сила, която не може всеки да види. Опитвала се бе да говори за това с малкото си близки съученици, но вместо разбиране получаваше смях, придружен с учудени погледи вперени в нея. Може би от този момент, когато сподели мислите си, другите започнаха да я отбягват.

Един ден баща и се прибра за вечеря и съобщи новината, че го повишават и поради това трябва да се преместят в друг град. Лола си помисли, че може би това е нейният шанс да открие приятели и да срещне нови, хора с по-различни възгледи.

След няколко седмици те бяха опаковали всичко и заминаха. Новата им къща бе малка, но спретната, на два етажа, с градина и кокетна бяла ограда с малък двор. Кварталът също беше приятен, тих с много дървета, алеи и цветя. Настаниха се и започнаха да нареждат новият си дом. Лола се качи да разгледа стаята си, погледна през прозореца и тогава го видя. Точно срещу нейният прозорец в съседната къща седеше момче с черна коса, бяла кожа и прекрасни сини очи. Той също я гледаше и помаха с ръка. Лола се смути, но отвърна на поздрава. Цяла нощ не можа да заспи от вълнение, че го видя, а и от еуфорията по преместването и новото начало с непознати за нея хора.

Следващият ден бе първият и ден в ново училище. Първото което забеляза, че всички бяха разделени на групички и мисълта, че ще успее да намери приятели я напусна. По късно тя забеляза момчето от съседната къща, което я гледаше. Първата и мисъл бе, че си въобръзява, защото до този момент не и се беше случвало момче да и обръща внимание. Почувства как бузите и се покриват с лека червенина. Тъкмо събра кураж да му се усмихне и звънецът прекъсна този прекрасен момент.

На другия ден се засякоха на входа и размениха леки усмивки, а на обяд той седна до нея и я заговори. Казваше се Джеймс и беше на нейната възраст. Разговорът им вървеше така сякаш се познават цял живот и времето литна неусетно. Той с лека нотка на съжаление, че се разделят и обеща да я потърси по-късно. Лола беше толкова развълнувана, че не можеше да се съсредоточи върху уроците в час. Прибирайки се в къщи тя усети щастие, а това беше рядко срещано чувство при нея. В мисли за него и слушайки любимата си музика, не чу звънеца на вратата и когато майка и чукайки на вратата и каза че я търсят, тя полетя надолу по стълбите. Джеймс я чакаше да излязат. Получила позволение от родителите си, тя беше отново щастлива. Разговорът им се лееше леко и непринудено и Лола разбра, че той мисли като нея, че имат еднакви интереси и мечти. Щастлива бе, че има и друга „странна птица”, както тя самата обичаше да се назовава. Надяваше се, че това е началото на една връзка между две сродни души, които след дълго лутане са се намерили. Само времето щеше да покаже така ли е наистина.

След този ден Лола и Джеймс бяха неразделни- в училище стояха един до друг при всяка възможност и разговаряха в захлас, вечер правеха дълги разходки отново потънали в разговори. Една вечер изпращайки я до вратата но къщичката им Джеймс се наведе и я целуна.

Това беше първата целувка на Лола и тя почувства как пеперудки запърхаха в стомаха и. Състоянието и беше неописуемо и тя би употребила фразата, че е на „седмото небе”. Тя влезе тихо в дома си и легна в чаршафите, които миришеха на цветя, затвори очи и мислите за Джеймс веднага нахлуха в главата и. Мислеше за сините му очи, които я гледаха с нежност и любов, за разговорите им и колко омайващи са думите му. Любимата тема на Джеймс беше за върколаци. Той четеше много и се интересуваше за всичко свързано с историите за тях.Вярваше, че съществуват, а не са само свръхестествено явление или плод на въобръжение.

Тъй като Лола му вярваше той беше доволен, че има с кого да сподели без да го гледат с присмех.

Един ден Джеймс и съобщи, че заминава с по-големият си брат на къмпинг в гората. Лола не искаше той да ходи защото имаше някакво странно лошо предчувствие. Беше пълнолуние, а тогава според нея свръхестественото добиваше сила. Той я успокои с целувка и каза че нищо няма да се случи. Лола не затвори очи цяла нощ от лоши мисли. На другият ден Джеймс не се прибра. Тя го потърси на мобилният му телефон, но напразно- беше изключен. Изведнъж почувства прилив на паника, която обзе цялото и тяло.

Минаха няколко дни, но Джеймс не се появи, нито се обади. Лола не губеше надежда и чакаше на телефона. И ето, че той се обади, но говореше с различен тон, беше студен и различен. Каза, че си е у дома, но днес няма да може да се видят и затвори телефона без да изчака отговора и. Лола стоеше стъписана и не знаеше какво да мисли.Тя усети, че няма сила да стои права и се отпусна бавно на леглото, като мислите се блъскаха в главата и, причинявайки и болка. Следващият ден се точеше бавно и мъчително за нея, не срещна Джеймс никъде в училище. Прибирайки се в къщи изтича в стаята си с мисълта, че може да го зърне на прозореца, но откри на леглото си писмо от него -”Ще те чакам в 23:00 часа в началото на гората „ Джеймс. Лола се изненада от късната среща-винаги излизаха рано, но тя беше готова на всичко само да го види. Изчака родителите си да заспят и се промъкна тихо навън. Той стоеше в сенките на дърветата, но тя видя силуета му отдалеч, затича се да го прегърне. Джеймс я отблъсна леко и каза, че иска първо да поговорят за нещо важно. Тя усети, че краката и се подкосяват-„нима идваше краят на връзката им” си мислеше. Сълзи нахлуха в очите и. Джеймс видя това но мълчеше.Хвана я за ръка и я поведе навътре в гората. Изведнъж и заговори с тих овладян глас. Каза, че дори и да не иска повече да го види тя трябва да чуе това което има да и сподели. С едва доловими думи заразказва как през нощта в палатката чул шум и излязъл да види какво става, когато го нападнало нещо голямо и силно в тъмнината причинявайки му силна болка от която той изпаднал в безсъзнание. Събуждайки се по късно видял, че брат му е изчезнал, а той има голяма рана от ухапване. От всички събрани знания за върколаците той моментално разбрал от какво е ухапан и следва трансформацията му в един от тях. Останал в гората докато започнал да се владее. Каза и също, че мисълта за нея му е давала сили да преодолее преобразяването си и че ще я обича завинаги.

След това Джеймс се приближи до нея, погали косата и я погледна дълбоко в очите както едно време. Лола не знаеше какво да направи, не знаеше това сън ли е или истина. Искаше да избяга, но в същото време искаше да го прегърне силно и да остане. Независимо кой е той сега тя го обичаше и нямаше да го остави. Каза мислите си на глас и добави, че ще остане с него завинаги. Джеймс се усмихна и сподели, че това са най-хубавите думи, които е чувал някога.

От тук нататък те бяха неразделни независимо от трудностите, които имаха. Любовта им беше като вечно цвете, което никога не увяхва, което живее в чудна градина огряна от незалязващото слънце на щастието.