Духът на Кадафи продължава да преследва Либия

Джон Симпсън, Би Би Си

Първата добра новина от Либия в течение на месеци е частичното прекратяване на огъня, обявено от либийската армия в събота, което дойде след разговори за мир с различни фракции в Женева. Но дори прекратяването на огъня да продължи и мирните преговори да бъдат плодотворни, има дълъг, дълъг път за изминаване преди да се стигне до ред в хаоса.

Либия е страна, която в момента буди дълбоко безпокойство. Ако чужденец иска да се движи из нея, трябва да потърси подкрепа и сътрудничество от една или друга от основните въоръжени групировки. Преминаването през безкрайните барикади по пътищата е стряскащо занимание. Защото, изглежда, всеки е въоръжен. Навсякъде има признаци на разпаднала се държава. По време на управлението на полковник Кадафи Либия беше плашеща, неестествено бедна страна, чието голямо петролно богатство беше пропилявано от нейните лидери. Но поне страната беше мирна. Като гражданин на Запада там бяхте на сигурно място.

„Призракът на Муамар Кадафи винаги ще ни преследва“. В лобито на петзвезден хотел в Триполи разговаряме с мой либийски приятел, работил дълго близо до Кадафи. Либийският лидер беше убит. Сега можем отново да изградим свястна държава, казват хората като приятеля ми. Това се случи преди повече от три години.

С оглед на всичко това Кадафи вече е забравен. От кръстовищата на пътищата в Социалистическа народна либийска арабска джамахирия /СНЛАД/ бяха отстранени надупчените от куршуми изображения на абсурдното му усмихнато лице, поставени на бетонни табла. Самата СНЛАД вече е история.

Кадафи беше нелеп, напълно корумпиран и лично дегенерирал; въпреки това Тони Блеър от Великобритания и Никола Саркози от Франция бяха сред тези, които бяха готови да пренебрегнат всичко това и да се чувстват удобно с него в името на достъпа до либийското петролно богатство.

Но Кадафи управлява страната по своя непрозрачен начин в продължение на повече от 40 г. и е повлиял върху живота на всеки либиец през това време.

Не става дума просто за убийството на диктатора и унищожаването на неговите портрети. Преди няколко дни турските авиолинии направиха обезкуражаващо съобщение. „Търкиш еърлайнс“ се гордееше, че нейни машини летят до места, където други авиокомпании се страхуват да ходят и до скоро имаше полети до Триполи, Бенгази, Себха и Мисрата. Едно по едно направленията отпадаха, докато остана само Мисрата. Но сега дори и този полет вече не съществува. Единственият начин, по който човек може да стигне до Либия сега е или с лодка от Малта или по суша от съседните страни. На първо място не трябва да се забравя, че след свалянето на Кадафи там имаше разместване на политическите пластове и насилие. Враждебността по отношение на Триполи от страна на райони на провинцията като Зинтан, Мисрата и Бенгази буди притеснения, но изглежда обоснована надеждата, че нещата могат да бъдат решени.

През юли 2012 г. бяха проведени избори. Те не бяха като цяло спокойни, но резултатът беше ясен – умереният Съюз на националните сили /СНС/ спечели почти половината места в парламента. Беше сформирано правителство. Само че въоръжените групировки, които се бяха били срещу съюзниците на Кадафи по време на гражданската война, не се оттеглиха. Техните барикади правят шофирането из Либия опасно, а когато има сблъсъци, тогава идват и неприятностите. Екстремизмът е във възход.

На 11 септември 2012 г. – датата е значима – в мисията на САЩ в Бенгази беше убит посланик Кристофър Стивънс заедно с още трима други служители. Въпреки че ислямската екстремистка групировка Ансар ал-Шариа не пое отговорност за атентата, коли с логото на групировката бяха проследени покрай мисията по време на атаката.

Миналия юни американските спецчасти заловиха един от водачите на Ансар ал-Шариа – Ахмад абу Хатала, който отрича участието си в атентата, но беше закаран в САЩ, за да го изправят пред съд. Преди атаката срещу американската мисия големи демонстрации в Бенгази издигаха исканията за прекратяване дейността на милициите. И главната квартира на Ансар ал-Шариа беше атакувана и изтарашена.

Но това не спря групировката. Миналия юли тя наложи пълен контрол върху Бенгази и превърна града в ислямски емират. През октомври Ансар ал-Шария превзе и друг град в източна Либия – Дерна. И официално обяви своята вярност на Ислямска държава в Сирия и Ирак.

Либия не само е изпълнена с насилие, поради което и дълбоко разединена, страната се превърна в още една фронтова линия в битката между екстремния ислямизъм и останалата част на света. Това определено не беше резултатът, който НАТО очакваше, когато Великобритания и Франция започнаха да бомбардират през 2011 г. верните на Кадафи сили. И къде сбъркаха те с намесата си в Либия?

Френските и британските военновъздушни сили се намесиха, за да защитават невъоръжените като цяло бунтовници в Бенгази от напредващите танкове на Кадафи. Ако танковете бяха успели да превземат отново Бенгази, Кадафи можеше още и да е на власт. И Либия можеше да е спокойно място.

Но управлението на Кадафи, 42 години, със сигурност в даден момент трябваше да свърши. В това отношение страната си прилича с Ирак на Саддам Хюсеин. Изборът не беше между продължаване на живота на спокоен, сигурен, макар и неприятен режим и хаосът, който съществува днес; беше въпрос дали системата ще се промени и доколко това, което ще дойде след нея, може да бъде контролирано.

Потискащо, но Либия все още трябва да премине през много насилие преди отново да стане мирна; приемайки, че няма да се разпадне на три или четири взаимно враждебни части.

В Ирак често можеш да чуеш от хора да казват, че биха желали Саддам още да е на власт. Това мнение се среща по-рядко в Либия, но все още е факт. И това е отмъщението на Кадафи към хората, които го свалиха от власт. /БГНЕС