Друга Европа и друга Евразия
Фьодор Лукянов, политолог и главен редактор на списание „Россия в глобальной политике“ за „Газета“.
За отношенията между Русия и Евросъюза 2014 г. се превърна в Рубикон, чието преминаване означава невъзможност тези отношения да се върнат в предишното им състояние.
Доскоро официално се смяташе, че страните са свързани със „стратегическо партньорство“ – едно понятие с неясно съдържание, но с многообещаващо звучене. Главното бе, че и в Москва, и в Брюксел официално и неофициално изхождаха от това, че взаимодействието не просто е без алтернатива, но и в бъдеще е предопределено на задълбочаване и разширяване.
Събитията в Украйна показаха, че няма нищо невъзможно. И демонтажът на отношенията, които изглеждаха толкова разнопосочни и икономически необходими за двамата партньори, може да се извърши много бързо. Само по себе си закриването на „Южен поток“ стана заявка за преориентация на политика. „Газпром“ се отказва от предишния модел на работа на европейския пазар, когато целта бе да стигне до крайния потребител. С други думи, да се постигне максимална интеграция в единната икономическа система с Евросъюза. Възможно е преразглеждането на газовата схема да е блъф, чиято цел е пазарлъка. Но напълно вероятно е и друго: това е част от общата преориентация на Русия от Запад на Изток, чийто катализатор станаха събитията от 2014-та година.
В продължение на повече от 40 години системата от газопроводи и дългосрочните газови договори служиха като основа на отношенията между СССР/Русия със Западна (впоследствие обединена) Европа. Стратегическите решения от 60-те и 70-те години плътно обвързаха Москва и европейските столици в отношения на взаимна зависимост – не само икономическа, но и геополитическа. Основата на този подход бе политиката на Западна Германия. Още през 50-те и 60-те години на миналия век ФРГ започна бързо да възстановява присъствието си на източните пазари. Това бе единствената форма на експанзия, която бе разрешена на победената държава (от Втората световна война – бел.ред.). Сибирският газ, който потече към Европа в тръби немско производство, заздрави модела, който издържа на изпитанията и на Студената война, и на германското обединение, и на съветския разпада.
Този модел обаче удари на камък в Украйна. Берлин зае необичайна за Москва позиция, превръщайки се едва ли не в неин главен опонент. И тук проблемът не е в американския шантаж, както мнозина продължават да мислят. Въпросът е, че се променя самата Германия, която възстановява водещите си позиции в Европа – става въпрос именно за политически позиции.
Отчасти това е предизвикано от европейската криза, който застрашава ЕС, а Германия като основна сила не може да допусне провал на проекта. Но има и по-обща причина: Берлин е узрял за лидерска роля, преодолявайки окончателно наследството от миналия век. Сега Берлин е готов да поема отговорност, а където има отговорност, е налице и необходимостта да се вземат болезнени решения. Както за себе си, така и за другите.
Първият сигнал беше миналогодишната история с Кипър, който Берлин фактически фалира, за да промени тамошния икономически модел. По-нататъшните действия за саниране и обновление на ЕС са неизбежни и Германия ще се сблъска с растяща съпротива. Затова е нужна опора и подкрепа за германския проект за изграждане на нова Европа.
А за да я получи, се налага да се откаже от привилегиите от миналото, когато Германия беше сама за себе си. Например, особените и поради тази причина доста изгодни отношение с Русия /наистина преди това Германия си построи отделна тръба за себе си – „Северен поток“, за да си гарантира доставките в случай на пореден срив заради Украйна/.
За Берлин е важно да не бъде заподозрян в оттегляне от принципите на атлантическата солидарност. Иначе противодействието ще бъде много силно.
Парадоксът е в това, че Украйна е може би единствената тема, по която Германия днес може да се солидаризира със САЩ. Отношенията с главния съюзник са прохладни. Откровенията на Едуард Сноудън за мащабите на подслушване на германския елит неприятно сюрпризираха Берлин. Преговорите за Трансатлантическото споразумение за търговия и партньорство текат вяло. А външнополитическите начинания на Вашингтон в Близкия Изток никога на се предизвиквали възторг в Берлин.
И тук започва най-интересното.
В Русия е популярна представата, че Европа има две геополитически алтернативи: атлантическа, под егидата на САЩ, и континентална, евразийска – в партньорство с Русия. Вторият вариант е еманципация на „старата“ Европа, преди всичко Германия, освобождение от натрапчивата опека на Вашингтон и създаването на нещо подобно на съюз с Москва. Руските ресурси плюс европейските технологии – велика сила.
Нещо подобно Владимир Путин предлагаше още в началото на това хилядолетие, започвайки с идеята за „обмяна на активите“. В пра-образ можеше да се превърне в средата на миналото десетилетие проектът „Северен поток“ с пробното излизане на Русия на германския газов пазар.
Но днешното поведение на Германия дава основание да се предполага и трети вариант укрепване на европейската субектност – дистанциране и от Вашингтон, и от Москва, изграждането на някаква отделна Европа. До някаква степен това е развитие на идеите, заложени още при създаването на алтернативната на долара валута – еврото, когато се смяташе, че валутният съюз ще бъде последван от политическата консолидация на Стария свят.
Този курс с нещо напомня подходът на Франция през втората половина на 20 век. Париж се стремеше да запази баланса между Москва и Вашингтон, а европейската интеграция възприемаше като начин за запазване на своята глобална роля. Днес Франция е загубила ресурса за провеждането на тази политика, а Германия го е получила. Цената може да бъде намаляването на равнището на енергийна сигурност, но във водещите страни от ЕС предпочитат да вярват в неизбежността на намирането на алтернативи.
Чисто „европейска“ Европа, както по всичко изглежда я вижда Германия, увеличава вероятността от появата на „евразийска“ Русия.
Вече не в духа на фантазьорите от кръга на любителите на евразийската идея, а в икономически и реален геополитически смисъл. На Русия не й достига собствен потенциал, за да построи Евразия по своя мярка. Така че ще се наложи да се координира с останалите важни играчи в този регион. А за това е нужна същата развита инфраструктура от връзки, която съществува в Европа. Тя започва да се създава. Мащабните газови договори с Китай, намерението да се превърне Турция в най-големия диспечер на руския газ – това са звена от една верига. Фактически на източното направление днес се прави същото, което се правеше на западното през 60-те и 70-те години на 20 век.
„Европейска“ Европа в съответствие с берлинския дизайн може да се сблъска със сериозни трудности и да не се състои. Германия рискува. „Евразийска“ Русия в момента също е покрита с гъста мъгла. Преди всичко заради това, че в случай на нейната успешна реализация Москва може да открие, че тя не е водещата сила в това новосъздало се пространство.
Но и едното, и другото са напълно реални опити за пореден път да се преобрази конфигурацията на континента от Лисабон до Пусан. /БГНЕС
