Да залепиш словото
Когато бях малка, в живота ми имаше три чудовища. Страховитият заек генерал Рана от ужасяващото анимационно „детско“ Water Ship Down, един тиранозавър от друго манга детско и бабата на Моника. Последната беше възпитателка в детската градина с къса, бяла коса и яркосини очи, която веднъж реши, че е много възпитателно на молбата ми да отида до тоалетната по време на следобедния сън, да отговори с шамар със засилка по бедрото. Червената следа на крака ми се мултиплицира в детското ми съзнание и остави парещ белег извън тялото.
Вчера друга възпитателка в друга детска градина е залепила с тиксо устата на дете, което не е спазвало правилата и е говорило по време на занимания по рисуване, грънчарство, икебана или каквото правят четиригодишните в детските градини. След сигнал на майка на едно от децата, присъствали на странното наказание, възпитателката е обяснила, че лепенката е била символично наказание. Така е, залепването на устата не причинява физическа болка, както един шамар, но точно там е и проблемът на тази санкция. В символичното.
Заковаването на словото е спусъкът, чието дърпане може да доведе до дълбоки и непоправими следи – в детето, в семейството, в обществото. Запушването на устата няма само практически ефект, а именно спиране на говоренето. То има сериозна смислова тежест. „Ако не спазваш правилата, няма да можеш да говориш“. Цяло направление в психотерапевтичната практика се бори с последствията от това послание. Индивидуалната психоаналитична психодрама за деца и юноши работи с инхибирани деца и младежи, които не могат да вербализират чувствата и емоциите си, вследствие на което редица физически и психологични симптоми избуяват като гъби след дъжд. А една възпитателка в детска градина с един жест срива цялата философия на психолози и терапевти, които се борят със зъби и нокти да уравновесят разбутаната детска психика.
Наказанието, което възпитателката е избрала за непослушното хлапе, за съжаление перфектно се вписва в културата на обществото ни – културата на мълчанието. Мълчанието, с което удостояваме виковете, говорещи за домашно насилие у съседите, мълчанието, което демонстрираме към наглостта на някои институции, мълчанието, което практикуваме, когато пред очите ни таксиметрови шофьори бият полицаи, които бият пияни хора, които бият трезви хора, които засичат таксиметрови шофьори, които…
Темата за правилното отношение към децата е голяма и богато нюансирана. Естествено, децата могат да бъдат дразнещо непоносими, непослушни, невъзпитани и агресивни. И особено когато са тридесет в една стая, това може да бъде подлудяващо. Хората, които се грижат за тях, следва зорко да пазят авторитета си, ако не искат да бъдат завлечени в дискурса на детската лигня. Но „символичните“ наказания като залепяне на тиксо на устата, са меко казано педагогически грешни. Те са порочни и опасни и имат последици на символично равнище. Които, вярвам, са по-значими от онези, които оставя един здрав, балкански шамар.
Защото децата трябва да бъдат наказвани, но те трябва да бъдат и чувани. Липсата на чуваемост ерозира самите устои на психичното здраве. Но това възпитателките от едно поостаряло поколение не го знаят. А нови такива няма.
Специалността „педагогика“ е най-нежеланата специалност в Софийския университет. Публична тайна е, че педагогика записват само неуспели социолози или психолози, които влизат в тази специалност заради нисък бал и след един, два курса, обичайно се прехвърлят в друга специалност. Или дори да завършат педагогика, след това започват да се занимават с нещо по-престижно, по-високоплатено и не толкова срамно. Тъй като и завършването на специалност „педагогика“ е едно от поредните неща, за които се говори тихичко, под сурдинка, с доза срам. Както се говори за депресията. И за тревожността. И за тъгата. И за насилието. И за травматичните детски спомени, наблъскани на дъното на лимбичната ни система.
А това ни уврежда. Защото сме хора и при нас всичко се случва през словото.
