Да преосмислим лявото и дясното в партиите

Жак Атали, френски икономист, финансист и философ

Във френските политически партии изглежда цари тотална неяснота на тема какво и колко бързо трябва да направят, за да се реформират, разделителните линии не са това, което бяха някога.

За да разберем това, трябва да пренесем дебатите върху по-широка рамка: навсякъде по света в правителствата се забелязва разместване на пластовете между десницата и левицата, макар партиите, доктрините и програмите да не искат да го признаят, както става често, практиката изпреварва доктрината и я изобретява. Наистина винаги има могъщи и слаби, от едната страна са богатите, а от другата – бедните. От едната страна са онези, които казват, че бедните трябва сами да се оправят, ако наистина са бедни. От другата страна са онези, които твърдят, че бъдещето на бедните зависи от това дали могат да вземат властта. Въпреки тези универсални истини ние ставаме свидетели на странно проникване през границите – например хора от десницата предлагат засилване на държавата вместо отслабването й. И обратното – хора от левицата искат да разбият богатствата дори когато се прикриват зад „постигнати придобивки“.

Конкретно в Европа чувстваме навсякъде, че има консерватизъм и в десницата, и в левицата. Тази мутация се обяснява до голяма степен с универсалната апология на личната свобода, която до голяма степен определя и идеологиите, и технологиите и която унищожава обещанията. На това всеки реагира по свой начин. Всъщност ние сме свидетели на появата на нова двойственост, която не замества някогашното разделение, а се надгражда върху него. Едни искат движението, а други предпочитат статуквото. Съгласно този прочит са взривоопасни сближаванията между крайната левица и крайната десницата, от една страна, и левия и десния център, от друга страна.

Първо, това е вярно от гледна точка на геополитиката при народи, които все по-често прекосяват границите на държавите. Но също така е вярно от гледна точка на отбраната, когато ние сме изградили нашите армии с перспективата, че може да се борим с други нации, макар че все по-често ние се борим с врагове, които нямат територия. И накрая, това е вярно от гледна точка на икономиката, където зачестява номадството, гъвкавостта, беззаконието, промяната. Човек може да предпочете днешния пред утрешния ден, но бъдещето винаги надделява над миналото, уседналостта се подчинява на номадство, което носи нещо ново и което търси нови територии, макар ние да не приемаме това. Така че изборът на бъдещето е да се насърчават и предприемат рискове, да се подготвят за това по-младите и да се предпазват всички от провал. За тази цел държавата трябва да играе ролята на защитник и насърчител, да предоставя повече сигурност и гъвкавост.

По-конкретно необходима е индустриална политика, обърната към подкрепа на креативността на предприятията и иновациите, а не на запазването на съществуващото, като се насърчава обучението на безработните като социално полезна дейност, която заслужава възнаграждение. Точно това ние виждаме в най-напредналите социалдемокрации, които не се срамуват да организират както значителни социални трансфери, така и гъвкавост на пазара на труда, да дават свобода на растежа, да помагат на всеки да се реализира през целия си живот. Това е огромна задача, която изисква силна държава и много публични разходи, но в същото време по-голяма конкуренция и абсолютна гъвкавост. Това изисква най-доброто от либерализма и от социалдемокрацията. Защо да се лишаваме от това ли? Защото това не е правилната политика ли? Кой губи от това? Партиите и всички онези, които подобно на тях живеят от рента. Т.е. всички онези, които разчитат на своите привилегии и изоставят младите поколения. /БГНЕС