Честър Бенингтън – депресираният урод, изоставил шест деца
Вероятно вече сте попаднали на колажа със снимка на Getty Images, на която вокалистът на Linkin Park, Честър Бенингтън, е с шестте си деца, а върху нея пише, че „Any father that kills himself leaving behind six children is a pathehic excuse of a man“.
Може би дори сте я лайкнали или сте я споделили. Защото обичате децата, защото смятате, че нито едно дете не заслужава да живее без баща или защото искате да сте смели в изразяването на различна гледна точка и ви е писнало от всички онези мрънкала, които оплакват Бенингтън, който в крайна сметка, сам се е обесил. Демек – сам си е виновен. Егоист.
В съзнание, в което битува схващането, че „депресия-мепресия – лигавщини са това, що не вземе да се стегне“, се освобождава място за такива мисли. И това не зависи от географските ширини. Има го в България, има го в Европа, има го в Щатите. Светът е пълен с хора, чието разбиране за депресията е сгънато в дефиниции като „лигавщина“, „слабост“, „ексцентричност“ и „сдух“. И това е толкова тъжно, че може да отключи депресия и при човек, който е психично здрав като бик.
Нека ви кажа какво не е депресията. Тя не е белег за разглезеност. Не е арт претенция. Не е лошо скалъпено оправдание за темерутщина. Не е предизвикана по собствено желание. Не е лесна за терапевтиране. Не е признак за слабост. Не е лошо настроение.
А сега нека уточним какво Е депресията. Депресията е клинична потиснатост – дистимия. Тя е безрадостност и загуба на интереси. Повишена уморяемост. Безапетитие. Безсъние. Загуба на телесно тегло. Мисли за вина. Анхедония (неспособност за изпитване на удоволствие). Влошена концентрация на вниманието. Двигателна потиснатост, понякога и депресивен ступор (пълно отсъствие на двигателна активност). Депресията е мисли за вина, безперспективност, разоряване. Песимистична нагласа. Понижено или отсъстващо либидо. Безпричинни болки и усещание в различни части на тялото. Социална дисфункция. Изолация. Невъзможност за досег до останалия свят. Плач, уморяемост, тъга, безпомощност, мисли за непотребност, суицидни желания, порив към смърт. Депресията е болест. От най-тежките.
Представете си да обитавате свят, паралелен на реалния. Свят, в който няма радост, нито светлина, нито удоволствия, нито удовлетворение, нито спасение. Депресията е една чудесна алегория на Ада – не този на Данте, в който дяволи пекат човеците в казани с лава и ги разпъват на средновековни уреди за мъчение. А такъв, в който ужасът се ражда от дълбините на собственото съзнание и обладава всяка негова част. Депресията, мили хора, които смятате, че Бенингтън е изрод, защото е оставил шест деца, е нещо като автоимунно заболяване на психиката. Такова, което атакува собственото съзнание, сякаш го възприема за враг, и го разрушава из основи.
Елементарната журналистическа етика изисква изключително внимание към темата на самоубийството – онази тема, която стои в центъра на повечето философски трудове на големите философи от нашето и отминалото време. Въпросът за правото на човека да отнеме собствения си живот, е сложен, многопластов и няма ясен човешки отговор. Както казва проф. Николай Михайлов, човекът е въпрос без човешко решение. Той има само божествено такова. Същото се отнася и до самоубийството.
В по-големия процент от случаите, хората с депресия са фини, широко скроени и мислещи. Доц. Поли Петкова, която преподава клинична психология в СУ, казваше, че човешката душевност е като музикален инструмент. Някои души са пиана – обширни, с големи възможности, акорди. Други са като балалайка. Трети пък – като конец за зъби. Боледуващите от депресия са рояли. Те не са слаби, нито безхарактерни, и в повечето случаи са виждали света от един ъгъл, от който онези, здравите, спортуващите три пъти в седмицата веселяци, никога не са зървали. Болните от депресия заслужават уважение. А не обвинения, стигматизация и набутване в крайните квартали на социума.
Те водят своята битка всеки ден, всеки час, всяка минута, и често я печелят. Те трябва да знаят, че има изход, има лечение, има спасение и път. Той не е лесен, но е път. И води обратно към живота.
Това е посланието, което всеки разумен човек трябва да отправя към милионите хора с депресия по света. Че някъде там, на подходящото място, с подходящото лекарство, с подходящия терапевт, с подходящите хора, има спасение, има възкресение.
И ако обществата по света бяха достатъчно зрели, за да предложат рамото си и хората в депресия да могат да се опрат на него, изходите, в които тези хора се връщат към живота, щяха да са по-чести. Вратата на изхода щеше да е по-широка.
Хайде да направим разлика между „присъда“ и „диагноза“. Можеш да бъдеш осъден, когато си извършил престъпление. Когато си болен, заслужаваш опора.
Ако сте чели гениалния роман на Е.Е.Шмит „Оскар и розовата дама“, може би си спомняте думите на маминка Роза, която казва на 10-годишния Оскар, който умира от рак, че „…Болестта е факт. Тя не е наказание“. Това е валидно както за физическата, така и за психичната болест. Тя е факт, а не наказание. Татуирайте си го.
Всички онези, които демонстрират своята оригиналност и напредничавост, споделяйки становището, че Честър Бенингтън е урод, защото е увиснал на бесилото по собствено желание и е оставил шест деца сираци, трябва да се срамуват. И то да се срамуват жестоко. Защото нулевото разбиране на психичните драми, които преживява един човек, са причината милиони хора по света да страдат два пъти повече, отколкото е необходимо. Махленското оплюване на човек, който е в състояние на страдание, независимо дали става дума за депресия, диабет, нещастна любов, банкрут или рак, е бъркане в раната с мръсни ръце, недопустима инвазия в едно безумно нежно интимно пространство, престъпление спрямо човешката душа и свободния избор.
Засрамете се от този колаж, смирете се. И покажете малко уважение.
