Бой до пръсване: така се решават проблеми в училище

Спомням си една градинка в столичен квартал. С най-добрата ми приятелка скачахме от едни борове, когато дойдоха две момичета от съседния клас и ни се заядоха. Казах на едната, дебелата Миглена, да не ми говори така, защото владея карате. Всъщност играех народни танци. Тя ме изрита в корема и после лежах на земята и се опитвах да си поема въздух поне половин час. Наталия пък си избърса обувките в панталона на приятелката ми.

Наскоро видях дебелата Миглена в един супермаркет в квартала. Все така дебела, ми маркира сладоледа на касата с онази машинка, която ползват касиерките. Изглеждаше съборена от живота. Бегло облекчение.

Спомням си и друга градинка, в която друга съученичка искаше да ме бие. Изобщо не помня защо. Но си спомням ясно, че една приятелка спря ръката й, засилена да ме удари с юмрук и си спомням ясно непосилния, тежък срам, който ме затискаше. Идеята да споделя тези и други подобни случки с родителите ми ми се струваше по-абсурдна от тази да извадя от чантата огромен конус с хашиш и да се напуша пред тях по сутиен.

Това е част от проблема с насилието в училище (и не само): че носи срам и запушва възможността за споделяне. Не срам, че си по-слаб физически, в повечето случаи не си. А че си по-смотан, по-страхлив. Че си доминиран и все трябва някой да те спасява.

Когато си тормозен в училище, се опитваш да се измъкнеш като ядеш сурови картофи или мрънкаш, че не си се подготвил за класното по математика. Би дал всичко, за да вдигнеш температура или да имаш проблем с оценките. Но проблемът е много по-сериозен. И не е от вчера, нито ще приключи утре.

„Тийнейджърите сигурно са полудели“, ще си кажете ако изгледате кадрите с ученичките от Варна, които се млатят все едно не се намират в центъра на голям български град, а на двора на някой строго охраняван затвор в Алабама.

Сцената е отвратителна. Агресията в тази нейна първична, чиста, дивашка форма, лишена от всякаква хитрост, от всякакво завоалиране или опит за овладяване – това е нещо много стряскащо, особено реализирано от момичета, особено от момичета на такава възраст. А идеята за организиране на масови боеве между деца е толкова абсурдна, че граничи с лудостта.

През определен период от време медиите дават гласност на някоя подобна случка и всички скачаме и започваме като папагали да повтаряме колко е лоша агресията и да се чешем по главите какво, по дяволите, се случва с децата ни. После забравяме и се сещаме отново при следващия такъв разгласен случай.

А тормозът в българските училища е толкова разпространен, толкова мощен и толкова травмиращ, че би накарал повечето холивудски актриси, които се оплакаха от сексуален тормоз, да замълчат.

Онова, което плаши най-много не е насилничката, която рита и влачи за косата другото момиче. Децата са като хората: има добри и лоши, склонни към насилие и склонни към свиване в позицията на жертви. Извън класните стаи управлява законът на джунглата: има хищници, жертви и мършояди. Жертвите обикновено предизвикват съчувствие или съжаление, което може да е ОК за убитата от лъв антилопа, но в ковчега на унижението на едно момиче в крайно деликатна възраст, то е последният пирон. Хищниците пък обичайно провокират омраза и нова агресия. Да, момичето, което бърше асфалта с другото момиче, вероятно има нужда от помощ и консултация с психолог, но първосигналната реакция, която предизвиква, е да й залепиш един шамар (минимум).

Какво да кажем обаче за мършоядите? За онези хиени, които се хранят с остатъците от нечия чужда вечеря. Онези, които снимат с телефоните си един отвратителен, гнусен акт на психическо и физическо насилие, който неминуемо ще остави травма у жертвата. Ако можем отнякъде да извадим оправдание за насилничката (за която майка й твърди, че самата тя е била обект на тормоз в предишното си училище), то за учениците, които затварят битото момиче в кръг от хора, които подвикват, освиркват и скандират като една по-неприятна версия на ултрасите на мачовете на Левски и ЦСКА, е трудно да кажем нещо извинително.

Между света на възрастните и този на младежите има пропаст. Чудовищна бездна без мостове, която се вижда ясно на телевизионните материали. На тях директорката на едното училище, облечена в лъскава жилетка с перлени копчета, говори за „становище с предприети педагогически мерки“, „инспектори“, „областна дирекция“ др. До нея вървят кадрите с гладиаторската битка, в която една ученичка пребива друга, докато младежите наоколо крещят поощрително.

Подобен брутален дисонанс би се получил ако сложите една до друга сцените, в която Мел Гибсън в „Смело сърце“ крещи „Свободааааа“, докато го бесят, и тази, в която Саманта Джоунс от „Сексът и градът“ седи в манхатънски бар с чаша Космополитан и обяснява на Кари Брадшоу как не може да се посвети на връзката си с #едикойси, защото има нужда от свобода.

Подрастващите имат в психиката си фонтанела като тази, която имат бебетата. Те са ужасно уязвими и въпреки привидния бунт срещу наближаващата зрялост, имат крещяща нужда от своите възрастни, които да ги напътстват. Те имат нужда да говорят за секс, за наркотици, за алкохол, за любов, за насилие, за смърт. Апелите им обаче не биват разчетени. Младите твърде често се сблъскват със стена от неразбиране. Те са Пинк в „Стената“: заклещени между родители-съдии, учители-прокурори и връстници-насилници.

По темите за агресията в училище, вредата от хероина и плюсовете и минусите на оралния секс в тоалетните, родителите се държат като ощипани моми, а учителите и директорите говорят за „областна дирекция“ и „педагогически мерки“.

Не зная кога настъпва моментът, в който възрастните забравят какво е да си тийнейджър. Нито дали рязко губим паметта си или отдалечаването от детството се случва постепенно. Но едно е сигурно: ако родителите и учителите не проговорят езика на младите и не спрат да се държат като приятелите на Алф от Мелмак, ни чакат още много сцени на училищно насилие.

Приятно гледане. А ако не ви се гледат млади момичета, които се млатят като настървени питбули с лоботомия – Big Brother Most Wanted е насреща.