БДЖ като „Игра на тронове“

Цвета Митова

Българските държавни железници са основани през 1886 година и са гордостта на първите български правителства след Освобождението, в чийто строеж по подобие на британската железница участва и Уилям Гладстон, известен английски политик. Откриването на железницата у нас е и с важна за времето си търговска цел. Още от основаването си в нея работят 20 000 души. У нас има дузина малки градчета, чиято единствен възможен досег със света е именно БДЖ. Градчета като Горна Оряховица, Севлиево, Червен Бряг, Карлово и др. са заплашени не само транспортно, те са заплашени икономически.

След 1990 година у нас не се намери нито един министър, който да знае какво се случва с БДЖ. То бе трансформирано, приватизирано и раздробено. От 20 години говорим за „модернизации“ в железниците- всяко правителство експлоатира темата и обещава чудеса. Междувременно БДЖ гълта пари, които изчезват някъде. Нови влакове от 2005 година насам няма, но дори и те са купени на старо, в почти престъпна сделка за ужасно много пари. Във вагоните е студено, мръсно и претъпкано. Гарите у нас са останки от соца и вече са станали синоним на разрухата. Всичко ни е „гараджийско“. Пътуването с БДЖ е изживяване – вонящи тоалетни, замазани драперии, сибирски студ. Системата остаряла, обслужването нискокачествено. Вярно, на народни пари. Но, какво от това? Във студените вагони пътниците се тъпчат като стриди. Всеки, който иска може да пренесе каквото си поиска, ред няма. Нито информация. ( Тук изобщо няма да споменаваме от колко време ни обещават съвременна онлайн система за БДЖ, нещо което не е нито трудоемко, нито скъпо.) Кондукторите, които все още работят в БДЖ са подложени на тежки смени, за да запазят работното си място. И те като лекарите, са бити и унижавани, на много от тях им се е налагало да се защитават сами. Системата е съкратила половината полицаи към дългите композиции и дългите линии. Правителствата съкращават. И толкоз. Това е единствената им реформа. Започват с машинисти, стрелочници, ръководител-движения, работници във вагонните депа, билетни касиерки, кондуктори- тоест все хора, чиято пряка работа движи БДЖ. Това е голямата грешка в нещастния преход на железницата ни.

Бай Ганъо управлява трена от високите управления на БДЖ, няколко на брой в страната. Горе, във високите сгради на тези управления гъмжи от ненужен персонал: секретарки, писарушки, изчислители. Всеки с някакво висше, изкарано как да е се гуши в управлението на БДЖ и всеки е шеф. Нищо,че ако се направи проверка, ще лъсне, че кадрите с техническо образование, задължително за високи постове на сложна пътна система като БДЖ са 30 на 100. Но, това изглежда, че няма значение : в управлението на БДЖ работят огромен брой логопеди, учители по физическо, библиотекари. Железничари няма, те са по-долу в системата. Много по-лесно е да съкратят работниците. Никъде освен в БДЖ няма толкова ненужни назначения и толкова фатални за предприятието съкращения. Железницата се самоизяжда. И вместо да откъсне главата на тумора, си реже краката. В БДЖ-Пътнически превози и в БДЖ- Товарни превози работят хора със средно образование, които са били в системата цял живот. Да, има и паразити от времето на Соца, но в по-голямата си част, тези хора си разбират от работата. Това са хората, заради които у нас все още се движат влакове. Треперят от всяко съкращение и всеки по-нахъсан младок( учител по физическо, социални дейности и всяка от лесните специалности в университета), който идва, за да съкрати поредния човечец от по-низшите стъпала на йерархията. “ Няма как, казаха ни отгоре“. И така до безкрай.

На големите гари малките работници се скъсват от работа. Смените им са трудни, отговорни и дълги. Работят при минусови температури като кучета, парите за облекло наскоро са орязани до минимум. Един екип отговаря за композицията на десетки влакове с човешки животи. Вече никой няма право говори за привилегия на работещите в БДЖ- те отдавна не пътуват безплатно, не получават пари за храна и облекло, а заплатата спрямо часовете на труд е унизителна. Ръководител-движенията на гарите, поради непрекъснатите съкращения вършат работа за трима, тичат по пероните, организират движението, помагат на касиерките, разпределят и отговарят за сигурността. Междувременно на мръсните им малки бюра, несменяни от 50 години ги чака и куп документи, които ТЕ ( за да не затрудняват хората в управлението) трябва да попълнят. Не носят униформи, както в добрите дни на БДЖ. Пари за тях няма. Но когато се случат инциденти, тълпата от по-високите етажи на властта в БДЖ обвинява именно тях, работниците. И ги съкращава. Един за всички, без всички за един. Толкоз.

След 10 години в БДЖ ще останат само скелетите на влаковете и управления, пълни със секретарки, помощник писари и измислени работни категории, за да се попълни мястото. До тогава, дано се намери министър, който да разбере, че БДЖ се нуждае от стратегия, от ред, от работна ръка, която познава работата достатъчно добре. Малка част от правилните реформи биха могли да бъдат: проверки, изчисления, спиране на кражбите на дизел и всичко останало, сключване на нови икономически договори за превоз към товарните гари, обновяване на остарелите вагони и т.н. Всичко това е жизнено важно и трябва да бъде направено с внимателно вглеждане в системата и нуждите й да функционира.

БДЖ е „Игра на Тронове“ в български вариант, един мелодраматично дълъг сериал с непрозорливи режисъори, които се сменят всяка година. Никой не си дава сметка, че скоро шоуто ще свърши. Тогава над 20 000 души ще останат без работа, още толкова без начин да се приберат вкъщи и протести, ама много протести. А те, както знаем, свалят правителства.