Банковият фалит може да излезе евтино

Бисер Манолов, www.bissermanolov.com

Банковите фалити са функция на всяко пазарно стопанство, както впрочем и всеки фалит на стопански субект, без значение дали генезисът им е от некадърно управление, или откровени злоупотреби. Възможна е и „отровна“ комбинация от двете. Фалитът на системни банки в повечето случаи обаче е въпрос на поемането на прекомерен риск от страна на управляващите съответната институция. Изрично искам да подчертая, че говоря единствено за международните практики. За системна банкова криза може да се говори, когато са застрашени от фалит поне две банки от системно значение за целия сектор. Разбира се, че има изключително активни спорове за понятието „системна банка“. Според някои анализатори системна банка е тази, която има размер на активите над 5% от брутния национален продукт на съответната държава. Според други за „системното“ значение на дадена банка трябва да се изхожда от размера на привлечените средства спрямо цялата депозитна база в сектора. Възможно е истината да е някъде между двете твърдения. Христоматиен пример за справяне със системна банкова криза е така нареченият шведски модел.

И така – за какво
става въпрос

През 1980 г. в Швеция бе проведена фундаментална банкова дерегулация. На тази база шведските банки нямаха никакво притеснение за начина, по който се осчетоводяваха обезпеченията по вече отпуснати кредити. Казано с други думи, ако даден кредит има за обезпечение недвижимо имущество, нямаше значение текущата му пазарна стойност, а единствено оценката на стойността му по време на отпускане на кредита. Тази мярка на шведското правителство доведе до истински балон на пазара на недвижими имоти, който експлодира в периода 1991-1992 г. Тогава започна чудовищна обезценка на шведската крона, което доведе до покачване на най-краткосрочните лихви до 500%. Шведската икономика навлезе в дълбока рецесия след дълъг период на експанзия, а безработицата нарасна от 3 на 12%. Колко познато звучи за някои от нас, нали така? След серия от масови банкови фалити през септември 1992 г. шведският премиер по това време Карл Билд решава да вземе контрола над ситуацията в свои ръце.

Първото, което предприема, е да гарантира всички депозити в 114-те банки. Швеция създава по това време специална агенция, която е отговорна за рекапитализацията на проблемните банки, и друга – отговорна за продажбата на активите на банките, получили държавна помощ. Шведското правителство разпорежда на всички банки да направят 100% провизиране на лошите си кредити при текуща пазарна оценка на обезпеченията по тях. Тук е важно да се подчертае, че в самото начало на този мегапроцес по рекапитализация шведското правителство разбира колко е важно да се работи с коректни данни за фактическото състояние на системата, без розови очила и без страх. Най-голямата шведска банка по това време – SEB, собственост на фамилията Валенберг (най-богатите шведи тогава), изрично е уведомена, че под никаква форма

няма да бъде третирана като „свещена крава“

въпреки че собствениците Ӝ притежават голяма част от шведската икономика. Принципът срещу всяка вложена крона от правителството да има реципрочно участие на акционерите е спазен без никакво изключение. Швеция изразходва 65 млрд. крони в процеса на рекапитализацията, което представлява 4% от БВП на страната по това време. Като сравнение може да се посочи, че по времето на Буш и финансовата криза в САЩ американското правителство изразходва 700 млрд. долара, което представлява близо 5% от тогавашния БВП на САЩ. В края на банковата криза анализаторите отчитат, че реалната цена на спасителната операция е била под 2% от БВП на Швеция. Когато банковият пазар на страната отбелязва относително стабилизиране, държавата започва масово разпродаване на своето дялово участие в банките. Учудващото за всички е бързото възвръщане на доверието на чуждестранните инвеститори. Курсът на кроната расте стремглаво, а чуждестранните капитали се удвояват за по-малко от година след кризата. Според Урбан Бекстром основата на успеха на целия спасителен план е, че парите на данъкоплатците не отиват под формата на финансова инжекция или заем, а директно се трансформират в акционерен капитал. Старите акционери не получават абсолютно нищо, нещо повече – всички техни активи се изземат, осребряват и „наливат“ в капитала на съответната банка.

От съществено значение за успеха по оздравяването на цялата банкова система е и политическата подкрепа за програмата. Всички политически партии в парламента се обединяват в името на оцеляването. Както по-късно коментира Андреас Борг, бивш финансов министър на Швеция: „Правилата са важни, но още по-важна е политическата подкрепа за фиска. Вие не можете да оцелеете в общество, където политическите конфликти са толкова силни, че подкопават основата за справяне с проблемите на хората.“

Това е разликата между шведския модел и банковите кризи в Италия, Испания и Гърция. При южните европейски държави банковите сътресения доведоха до изключително изостряне на политическата среда. Точно политическите битки впоследствие увеличиха многократно цената на оцеляване, особено в Гърция.
Шведският модел по-късно бе приложен частично и в САЩ в периода 2008-2009 г. Разработването на кризисен мениджмънт не може да става в условията на вече завихряща се криза. Колкото по-спокойна изглежда финансово-икономическата среда, толкова повече средства трябва

да се инвестират в модели за управление на кризи

В конкретния случай изключително важна е поговорката, че който иска мир, трябва да се готви за война. Умният се учи от опита на другите, а неукият изпитва всичко на собствен гръб.

От ставащото в страната може да бъдат извлечени многобройни ползи. Като се започне от ефективността на финансовите регулации и се стигне до разработването на кризисен мениджмънт и съответното му бюджетиране. Между другото еталон в тази посока е канадският модел. Канадците имат система за рисково претеглени премийни вноски, които банките плащат към техния фонд за гарантиране на влоговете. Разбира се, че различните банки имат различен рисков профил. Калкулираният риск, който фондът за гарантиране на влоговете носи, се финансира на ниво държавен бюджет.

В Канада също фалират банки, но това не тревожи министъра на финансите, нито става за сметка на данъкоплатците. Поддържането на постоянна бойна готовност точно когато всичко изглежда под пълен контрол, е ключът към „евтините банкови фалити“, колкото и парадоксално да звучи това.