България 2016 – без цел и посока

При малките деца можем да различим два типа занимания – свободна игра, в която те се занимават с нещо без особена структура, и структурирана игра, в която вниманието им е погълнато от нещо с много по-ясна цел. Ритането на топка в парка е свободна игра. Оцветяването на фигура на куче или котка или пресипването на вода от един съд в друг е структурирана игра. Мария Монтесори даже я нарича “работа”, а не игра. Работата на децата е да играят, но с цел и посока, която постоянно ги прави по-добри в това, което правят. Така те усвояват не просто умения, а се учат как да решават проблеми.

Политиката в България е свободна игра, която се играе от възрастни хора. В нея ключови решения често се взимат “on the fly” (“от воле” може би е най-точният превод). Аргументацията за тези решения може да бъде сведена до един от тези четири варианта:

1. Толкова искаме.
2. Толкова можем.
3. Толкова можем да искаме!
4. Толкова искаме да можем…

Структурирана игра в българската политика няма. Защо? Защото никой не си задава въпроса “Защо?”. Защо газов хъб? Защо стотици от еврофондове, усвоени за десетки дни? Защо точно тази съдебна реформа? Защо точно тези промени в Закона за обществените поръчки? Защо такова висше образование? Защо тази пътна отсечка и защо с тези параметри? Защо сега? Защо по този начин?

Има и още въпроси, които идват след “Защо?”. За кого е това? Какъв проблем решава? Как го решава? За колко време напред го решава? С кого го решава и участват ли всички “заинтересовани страни” в решението (между другото, най-точният еквивалент на английската дума “stakeholder” в българската реалност трябва да е “този, който държи пържолата” – steakholder)?

България няма цел и посока. Защо? Защото тя не се задава от политиците, които играят свободна игра. Тя се задава от гражданите, които искат да видят структурирана игра. Нещо повече – които искат да участват в нея.

“Който играе, печели” е от Стоичков. Обратното е по-вярно: “Който печели, играе”.

На България не й трябва цел и посока под формата на национален интерес – в името на националния интерес се случиха достатъчно национални катастрофи. На България й трябва качество на живот за възможно най-голям брой хора. Ако го има, националният интерес много бързо ще се появи.

А защо качество на живот – това не са ли молове, паркове, кредити и вещи на кредит в изобилие? Не са. Качеството на живот се определя от качеството на взаимодействие между хората и средата около тях. Ако осъзнаваш, че личното ти благополучие е свързано с благополучието на останалите, живееш на място с високо качество на живот. Ако решаваш проблеми, по-големи от твоите собствени, живееш на място с високо качество на живот. Ако средата ти помага да се развиваш и постоянно ти дава възможности за това, живееш на място с високо качество на живот.

Ако стоиш отстрани, наблюдаваш събитията отдалеч и се чудиш се какво точно беше “досъдебно производство” или “енергиен регулатор”, живееш на място с ниско качество на живот. Ако твоят дом е твоята ремонтирана крепост, а всичко останало е потънало в мъгла и намаления, живееш на място с ниско качество на живот. Ако хората с високо качество на живот се знаят от всички, защото се броят на пръсти, живееш на място с ниско качество на живот.

Работата на децата е да играят. Работата на гражданите е да играят в играта, наречена общество – с цел и посока. А в тази игра, за разлика от много други, колкото повече хора играят, толкова повече печелим всички.

Текстът е публикуван първо в блога на автора тук.