България: златните години в моя живот

Автор: Сара Лампърт за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

След историята на Фил Декстър за поредицата #100UKBG, днес поглеждаме към най-яркия спомен на Сара Лампърт за спокойната атмосфера, гостоприемството и чувството за хумор.

Сара Лампърт е Трети, а след това и Втори, политически секретар в британското посолство в София в периода 1991-1994 г. Спомените й от това време са за предизвикателствата на прехода, спокойната и слънчева София, невероятната българска природа, местната кухня и преди всичко топлия българския народ.

„Шопската салата не е същата с английски домати! С колеги от посолството направихме и няколко разходки – […] имате най-красивите планини!” – Сара Лампърт

Работех като Трети, а по-късно и Втори, политически секретар в София от февруари 1991 г. до декември 1994 г. Чувствам се изключително привилегирована, че живях в толкова важен политически период за страната – когато тя се отваряше към света. Чипровските килими вкъщи и купите, в които се храня всеки ден (въпреки и леко захабени оцеляха цели 20 години), ми напомнят непрекъснато за златните години в моя живот.

Не всичко вървеше гладко, особено за обикновените българи. Когато пристигнах през януари 1991 г., за да уча езика в българско семейство (бях първата от посолството, която го направи), на власт беше „независимото” правителство на Димитър Попов. Нямаше почти нищо в магазините. Особено месо. Всички бяха окачили табели: „Няма стоки”. Една от първите фрази, които английските туристи научаваха, бе: „Няма ток”. Дори веднъж заседнах в асансьора, отивайки при учителката ми по български Елга, която живееше срещу Южния парк. Посолството изпращаше минибус на всеки две седмици да купува зеленчуци от Серес. Слава богу, имаше изби, пълни с буркани, които спасяваха хората в онези тежки времена. Печени чушки, кисели краставички, туршия, лютеница. Новите ни български приятели бяха толкова гостоприемни, че независимо от трудностите, аз и настоящият ми съпруг успяхме да опитаме всичко. Надяваме се, че тези умения не са забравени в ерата на фризерите и супермаркетите. Спомням си вълнението, когато първият супермаркет отвори врати в Младост, някъде в края на 1993 г. или началото на 1994-та година.

Имаме толкова много спомени, че е невъзможно да избера само един. Ето любимите ми пет:

Българското ни куче Кучимир Кучимиров бе бездомно и го намерихме на един паркинг в Овча купел. Стана си редови обитател на резиденцията и лаеше непрекъснато по време на вечерята с британския автор Джулиан Барнс. Когато се загуби се появи и по националната телевизия (Ефир 2) – беше се изплашил от новогодишната заря и бе тичал целия път до Бояна.

Рок концертите за тогавашното СДС. Рок музиката бе огромна част от политическия живот, тъй като преди това беше потискана и контролирана. Джон Пийл, известният британски диджей, дойде през 1991 г., за да проучи рок сцената. Направихме един доста нетипичен дипломатически прием в резиденцията на заместник-посланика в Бояна. Телевизията се фокусира основно върху късите кожени панталони на Милена. Митингите покрай изборите през 1991 г., когато антикомунистическата опозиция дойде на власт за първи път, бяха огласени от звуците на „45 години стигат. Времето е наше!”. Спомням си много ясно и концерта, на който софиянци казаха „сбогом” на мавзолея на Георги Димитров, въпреки че сградата остана на мястото си още няколко години.

Първият бал на Българската международна бизнес асоциация през 1993 г. във хотел „Шератон”. Настоящият ми съпруг работеше почасово за тях – беше помогнал за основаването на асоциацията преди година, в допълнение на преподаването му по Икономика във възстановения Факултет по икономика към Софийския университет (закрит през 1940-те години). Една от благотворителните каузи на бала бе за организация, основана от Дими Паница. Тя подпомагаше бездомни деца, които се срещаха покрай хотела. Някои от тях дойдоха на събитието, придружени от ромската поетеса Сали Ибрахим. Това беше първият път, в който тези деца посещаваха подобно място и се представиха възхитително.

Българските села и природа. В онези дни, особено след разпадането на кооператива, земеделието се бе върнало към романтичните, но тежки дни на плуговете и каруците, теглени от магарета. Не можеше да видиш трактор. Селските къщи бяха окичени с нанизи от сухи чушки, царевица и пъстроцветни кратунки. Веднъж имахме щастието да прекараме уикенда със семейство в Долината на розите по време на розобера. Шопската салата не е същата с английски домати! С колеги от посолството направихме и няколко разходки – от Боровец до Рила, Седемте рилски езера, Стара планина, Пирин, Родопите – имате най-красивите планини! Все още настръхвам от спомена за първия път, когато видях Белоградчишките скали, блестящи под вечерното слънце.

Колегите ми от посолството. За тях преминаването от стария към новия начин на работа трябва да е било предизвикателство. Имах прекрасни и мили колеги. Някои от тях работеха там от години и се постараха да ни помогнат да опознаем новата политическа сцена (Марта) или да ни представят българската култура (шофьорът Васил, който на дълъг път винаги спираше да закуси шкембе чорба). Други бяха нови – Маргарет и Мадлена, с които работих най-много; Илиана и Тони, които самоотвержено се заеха с разпределянето на фонда British Know How Fund. Искам лично да спомена и Марина Стоинова, която бе част от Търговския отдел, и която направи много, за да опозная живота извън офиса, представяйки ми бурно развиващия се нощен живот на София. Марина загина трагично в автомобилна катастрофа в Румъния през 1992 г. Никога няма да я забравя.

През 2007 г. за кратко посетих София с децата ми. Много неща се бяха променили, но спокойната слънчева атмосфера на София, гостоприемството и хуморът, красотата на Витоша и Рилския манастир са все още там. И децата биха искали да посетят отново.