А не може ли просто да забраним мачовете?

Толкова сме свикнали с факта, че по мачове стават простотии, че вече неща от типа на „извадено око“, „счупен крак“, „откъснат палец“, „натрошен рейс“ пр. явления по време на вечното дерби са станали нормални.

Все едно е супер в реда на нещата в деня, в който Левски и ЦСКА играят, движението в центъра да е почти невъзможно, през Борисовата да не се минава и половината град да е пълен с фанатизирани фенове, лошо гледащи полицаи и наплашени граждани.

Инцидентът с бомбичката, гръмнала в окото на полицайка, влезе в новините, но и някак си съвсем естествено се вписа в разбирането, че „така е на мач“.

Хайде сега да повторим думата. Мач. Не война, не терористичен акт, не бомбардировка. Мач! Някакви момчета, които пет пари не дават за футбола, замятат крака, чакайки мъката да свърши и да ходят да се успокоят между гърдите на плеймейтка в черно сепаре с бял прах по масата. Докато те вяло подтичват на терена, натопорчени и възбудени младежи с настръхнли зърна (и в по-лошия случай: възрастни мъже с вехти тениски и избелели мастилени черепи по пъпчасалите рамене, правени от Емо, който се е учил да татуира в затвора) ръсят слюнка и псувни по червените или сините си шалчета, след което отпушват насъбрания екстаз в селска агресия.

Около стадиона има стотици полицаи, които вместо да си вършат другите неща, като например да гледат в една точка в мизерното районно, стоят като истукани и гледат мрачно. От една страна, защото си искат при точката, от друга – защото знаят, че по време на мача или след него вероятно ще им се наложи да поработят. Някои от тях, в които садистичното начало е засилено, сигурно са доволни, че ще имат възможност да разбият нечия обръсната глава с палка, но повечето са по-скоро отегчени.

Това е ситуацията на всеки мач на Левски и ЦСКА от много години насам.

Вече почти няма и да чуете „Само Левски“ или „Само ЦСКА“.

Призивите на „положително подкрепление“ отдавна са отстъпили на далеч по-звучните „К*Р за Левски“, „Копелета сини, всичко е червено“, „Гунди ви зове, на синьото небе“, „Чорба-м*нет“ т.н. Има и още, но те не може да се напишат в уеба.

Иначе мога да събера смелост и да напиша „Здравейте, аз съм Цвети и имам приятели-ултраси“. Наистина. Имам. От Левски съм, защото баща ми е от Левски, но пък имам приятели от агитката на ЦСКА. С тях съм пила бира, ходили сме на море и си ходим по рожденните дни. Не знам дали такова нещо като „бивши ултраси“, но те от години не ходят по мачове. Следят мачовете и отбора си, но са прекалено заети да правят пари или деца, или и двете. И въобще да си живеят живота.

А сред масата мутри, рецидивисти и комплексирани хулигани, живеенето на живота остава на заден план.

Тъжната истина е, че във футболните мачове между Левски и ЦСКА отдавна няма спорт. Това е война. Многогодишна война между две групи от една и съща субкултура: такава, която не среща своя естествен край, защото се предава от едно поколение на следващо. А както казва един от приятелите ми, за които говорех, „да бъдеш част от това създава чувство за принадлежност, сила, значимост – неща, които много от тези момчета няма къде другаде да получат“.

Наежваме се, когато Тръмп бомбардира Сирия, за да не се обиди Путин и да стане Трета Световна, и се подмокряме, когато Ким Чен Ун прати ракета в задния двор на Белия дом, а в същото време толерираме една реална, макар и жалка в мащаба си, война, чиито военни действия се реализират редовно в центъра на града ни.

В колата си имам диск на Lasthope и обикновено превъртам песента „F*ck Police“ по няколко пъти. Отношението към органите на реда обаче в този казус не е водещо. Водещ е фактът, че една жена, която е била на работното си място, е претърпяла и ще претърпи още цифра очни операции с надеждата, че ще си възстанови зрението.

Тя е жертва на война. И то такава, която може да се предотврати. Аре да ги забраним тия мачове.