10 точки… за да се оправим?

Манифест, харта и още десетки призиви за разграждане на порочните модели на управление на държавата. Призиви, които може би биват разбрани от хората, които така или иначе „тези неща си ги знаят“. Призиви, под които и аз бих се подписал, макар да не съм убеден в тяхната практическа ефективност. Но когато използваме изрази като „обществен договор“ и „плутокрация“, очакваме ли, че ще достигнем до хора извън тези, които медиите-бухалки наричат „грантаджии, реститути и сноби“?

Но дори всички тези призиви да бъдат разбрани и припознати от всички, какво от това? Те атакуват начина на функциониране на престъпните управления, а не причината за тях. А тези модели задължително съществуват в обществена среда като нашата. И без да променим тази среда, ще сечем главите на ламята, а на тяхно място ще излизат нови.

На вчерашния ден преди 13 години е убит тогавашният сръбски премиер Зоран Джинджич. Той е разбрал, че проблемът е средата, а не конкретни модели, произлезли от нея. Когато е питал швейцарци „Нали и в Швейцария има хора като Милошевич?“, отговорът е бил „Да, но в Швейцария на такива никой няма да даде власт“. Споменавам Джинджич, защото в следващите редове има много от неговите послания.

Ако целта ни е да променяме средата, ще си позволя, без да съм професор, да напиша 10 точки за това. Дори съзнателно ще използвам по-прости изрази и дори клишета. И най-вероятно тези точки ще имат дори по-малък ефект от другите призиви за „нормалност“, но всеки един от тези опити, манифести и харти ни бута малко по-напред. Моите „точки“ са призив към всички, включително към мен самия. Най-вече към мен самия, всъщност. Може би звучат назидателно и наставнически и ще провокират мисли като „к’ъв е тоя, че да ми обяснява к’во да правя“. Грантаджия, реститут и сноб, може би.

1. Нека се променяме. Не можем да искаме България да се промени, а ние да останем същите – България е съвкупност от всички нас [по Джинджич]. Не можем цял живот да правим едно и също, да мислим едно и също, да говорим едно и също, и да се оплакваме, че „никога няма да се оправим“. Ако постоянно търсим грешките в своите мисли и действия, в своя светоглед, и достатъчно други хора също подхождат така, тогава има възможност и България да се промени

2. Нека не правим като другите. И да не оправдаваме действията си с другите. Може би звучи повече като съвет за подрастващи, отколкото за възрастни, но на практика всички имаме нужда от него. „Еми тука е така“ не значи, че и ние трябва да правим така. Защото тука ще продължава да е така.

3. Нека сме открито недоволни от всяка нередност – не само когато ни засяга, а и когато не ни засяга. Защото (пак по Джинджич) – всяка нередност, която става в съседния двор е нередност в държавата. Днес виждаме корупция на наши познати, на началниците ни, на полицаите на пътя, на кой ли не. Днес виждаме неправилни обществени поръчки, неправилни строежи, неправилно паркиране дори. И днес може да не ни засяга. Утре със сигурност обаче ще ни засяга. И какво като сме недоволни? Сигнализираме, вдигаме шум. Правим неправилното действие да не изглежда „нормално“. Ако нямаме как да го направим, създаваме начини – създаваме граждански съвети, сайтове, мобилни приложения, партии дори. Звучи като много работа?

4. Нека не ни мързи. За да се промени нещо, за да заработи както трябва държавата, трябва да има кой да движи тези процеси. Освен да работим много, трябва да работим и умно. А бизнесът ни е неефективен не само заради лош мениджмънт, а и заради неефективна „работна ръка“.

5. Нека не гледаме на нещата чернобяло. Няма месии, няма и демони. Има сложни процеси, при които етикетите „добър“ и „лош“ се поставят много трудно. Ако не гледаме чернобяло, ще видим нюансите и детайлите, а там се крият истинските причини.

6. Нека разберем, че всичко, което вземаме от общото за себе си, всъщност го вземаме от себе си. Дали ще е руло тоалетна хартия или електрическа крушка от офиса, дали ще ползваме парно, което съседите ни ще плащат, дали ще караме джип с източени пари от обществени поръчки, ефектът е същият. Накрая в офиса няма да остане тоалетна хартия, в блока всички ще си спрат парното и ние няма да имаме, и ще си счупим джипа по пътищата, с парите за ремонта на които сме си купили джипа.

7. Нека направим образованието приоритет. Да уважаваме учителите и дори да им помагаме. Защото без образованието човешкият ни капитал се обезценява. С други думи – ставаме прости аутсайдери. И когато имаш нация от прости аутсайдери, държавата няма никакъв шанс да „стане по-добре“. Но образованието не е знаене на факти и шестици в бележника. Не е турското робство и Паисий. Образованието е умението човек да мисли и да правим информиран избор.

8. Нека бъдем критични. Не черногледи, а критични към всяка информация. „По телевизията казаха“ и „писаха по вестниците/в интернет“ не трябва да значи нищо, особено след като знаем, че тези медийни канали дори когато не се контролират от някого, се манипулират от някого. Представящите информацията са тренирани в това да прокарват тези, опорни точки. Възприемащите информацията трябва също да бъдем тренирани да различаваме стандартни пропагандни похвати и логически заблуди. Но не става въпроса само за медиите – „една жена на пазара каза“, „съседът се прибра от Германия и разказа“ и „чувал съм, че“ не могат и не трябва да ни бъдат основа на мнението.

9. Нека се уважаваме. Безусловното базово уважение към останалите е критично важно. „Всички са маскари“ не работи. Всеки, дори такъв, с когото нямаме нищо общо, заслужава някакво уважение. На база на което да градим съгласие. Иначе единствените обединения ще останат на база на финансови интереси и единствените партии с повече от 30 члена ще бъдат такива с конформисти с чернобял светоглед.

10. Нека не правим компромиси с морала си. Иначе не сме по-различни от героя на онзи репортаж, който след като е хванат да краде траверси казва „Ами тука сме малко грешни, ама ако има работа, няма да направим тез работи“. Може би няма да крадем траверси, но ако винаги имаме оправдание защо правим нещо, което знаем, че е на границата на моралното, няма как да искаме някой около нас или дори някой в парламента да е морален.

Ако се съгласим с горните точки, какво? Пак ще сме малцинство? Няма начин. Но промените не стават от днес за утре. Депутатите са средностатистически, представителна извадка; министрите и администрацията са представителна извадка. Начинът те да станат по-добри е средностатистическият човек да стане по-добър, колкото и неинтуитивно да е това.

И не смятам, че имаме нужда от революция. Подобряването на средата е еволюцията на мнозинството към базови общи ценности. А това става с участието на всеки по отделно. И всеки по отделно е разликата, стъпката напред. И до момента правим такива стъпки, имаме нужда от още.

И ще се върна отново на Джинджич и ролята на политиците и влиятелните хора. Ролята им е да променят средата. Да популяризират тези и послания подобни на горните 10 точки. Не да печелят избори, не да управляват еврофондове, не да казват колко лоши са другите, а да помагат на обществото да стане по-добро. Ако не го правят, не са политици, а администратори или пионки.

Думи, думи, думи. Знам. Но към действия не може да премине никой от името на друг. Това е лично решение и отговорност.

Текстът е публикуван в блога на автора.