Развъдникът е празен: Watership Down на 40

40 години след като анимацията „Watership Down“ по романа на Ричард Адамс се появи на бял свят, за да вкара кошмарите в сънищата и дните на зрителите си, изглежда че смущаващият филм все още има силата да тревожи дълбоко хората.

Филмът от 1978г., режисиран от Мартин Роузън, приковава колективното внимание по-мощно дори от романа, по който е създаден, който излиза през 1972 и също прави бум в продажбите си, въпреки първоначалното нежелание на големите издателства да го припознаят като успешна книга.

Не можем да си представим по-добро илюстриране, поне за времето си, на историята за зайците от развъдника Сендълфорт, които бягат от дома си, за да се спасят от разрушение и смърт. Провокативните елементи са неизменна част от филма: апокалиптичните, психеделични видения на заека Файвър, кървавото насилие, чийто най-мощен носител е генерал Рана – всички те са съвършени алегории към тоталитарните властови структури.

Филмът на Роузън продължава да предизвиква силни реакции: през 2016г. имаше онлайн протест, организиран от група родители, които очевидно не разполагат с дистанционни за телевизорите си. Проблемът им беше, че Watership Down бе излъчен в 2,25ч. следобед в неделята на Великден по телевизия Channel 5.

Същата година, в която излиза филмът, се появява есето Epic Pooh на писателя Майкъл Муркок, известен с фантастичните си романи. Есето е атака срещу това, което Муркок вижда като „смекчаващи“ и „успокояващи“ аспекти на фантастиката. Такива той вижда в трилогията на Дж.Р.Р.Толкин „Властелинът на пръстените“ и книгите за Нарния на Кларк Стейпълс Луис, предполагайки че те споделят тона на книгите на А.А.Милн за Мечо Пух.

Мурков казва: „Това, което се случи на фентъзито е същото, което се случи и на рокендрола. Намери начин за максимум печелене на пари. Резултатът е, че изгуби своето напрежение, своя гняв, своята острота и се превърна в една голяма чаша мляко с какао“.

„Видът проза, който най-често се асоциира с „висок стил фантастика“ е прозата на детската стая. Тя е приспивна песен: предназначена да утешава и успокоява. Тази проза се сприятелява с теб. Лъже те нежно.“

Това звучи като точно онова, което зрителите на Channel 5 са очаквали да гледат по телевизията в неделя следобед на Великден. Но са получили нещо съвсем различно.

Заешката митология, която Адамс създава със сигурност носи послания: това е очевидно за всеки възрастен, който изчете романа или изгледа филма му. И все пак, в интервю за BBC през 2007г. Адамс казва:

“Не мисля, че има противопоставяне на общества в Watership Down, книгата е просто приказка. Във всяка приказка има добри и лоши и да, в книгата има няколко лоши героя. Но това е просто една измислена история, която няма претенциите да бъде алегория или да се свързва с някаква политическа идеология. Просто написах приказка, която разказвах на малките си дъщери.”

Много разочароващо от устата на автора. Но какъвто и да е случаят, очевидно никой не е казал на режисьора Мартин Роузън, че става дума за обикновена детска приказка. Добре е да припомним, че Роузън е и режисьорът, който адаптира друг роман на Адамс, „Чумави кучета“: една не по-малко притеснителна „приказка“.

На пръв поглед „Plague dogs“ може да се обърка с обикновена анимация, посветена на правата на животните, но всъщност филмът има доста повече дълбочина. За Муркок, романът представя „една почти параноидна консервативна мизантропия“. Мизантропията, отвращението от човечеството, е нещо, което обединява както консерваторите, така и защитниците на правата на животните.

Но да се върнем на Watership Down. Създателите на филма от 1978 създават нещо странно и брутално, с откровено радикални елементи. През образа на Файвър, зрителите са поставени пред една апокалиптична заплаха, която е визуално пресъздадена чрез полетата, които се обливат в кръв. Действието се развива в свят на насилие и постоянна заплаха от смърт.

Спомнете си само заешкото общество, което живее в привидна безопасност: там животните са добре нахранени, здрави и доволни. Но както зайците от Сендълфорд разбират: това относително спокойствие има висока цена. От време на време някой заек просто изчезва и никой не пита какво се е случило с него.

Е, всеки който твърди, че в книгата и филма няма никакъв алегоричен резонанс, умишлено игнорира нещо, което е директно пред очите му.

Ако имате някакви наблюдения върху английския пънк и хардкор, вероятно сте чували за бандата Fall of Efrafa, която съществуваше между 2005 и 2009г. Антифа, веган, атеистична и защитаваща правата на животните пънк банда от Брайтън, чиято работа е концептуализирана около митологията на Watership Down.

Ефрафа е заешката колония, управлявана от зловещия генерал Рана, който с „твърда лапа“ убива в зародиш всеки опит за независимост на зайците в неговата колония. Не е чудно, че неговият образ резонира в сърцата на изповядващите антифашистката политика. Генерал Рана е Хитлер в заешкия свят, а мустаците на окървавената му муцуна будят не по-малко ужас от тези на истинския Хитлер.

Музиката на Fall of Efrafa е директна атака срещу диктаторското управление, организираната религия и деструктивните политически практики и системи, които човечеството познава.

Във филма на Роузен, с музиката на Fall Of Efrafa, мечтаната английска провинция придобива един друг смисъл. Тя не е пасторалното пространство на мир и щастие, отдалечено от ужаса на модерния град, а място на интензивни идеологически сблъсъци, физическо насилие и непрестанно надвиснала над героите смърт, представена като спасение в лицето на Черния заек.

Дори да оставим всякакви политическа интерпретация настрана, има радикализъм дори само в това как филмът е представен: меланхоличният саундтрак ‘Bright Eyes’ от Арт Гарфънкъл, който звучи на фона на смъртта; бруталната, плашеща битка между Бигуиг и генерал Рана, гореспоменатите психеделични халюцинации на Файвър, всички тези елементи правят от Watership Down филм с послание: и то такъв, който не просто не е „само за деца“, ами изобщо не е за деца.

Всъщност, реакцията на родителите срещу решението на английската телевизия да излъчи филма в неделя следобед, не е особено пресилена.

Днес, 40 години след премиерата на Watership Down, лентата все още е повод за дискусии. Дали е „просто приказка“, както твърди авторът на романа, или дълбок, политически анализ на едни от най-страшните режими в човешката история, всеки може да интерпретира сам.

Само призоваваме: нека преди да го направи, да е сигурен, че има навършени 18 години.