„Панаир на суетата“: сериалът без герой
Да адаптираш Уилям Мейкпийс Текери за телевизията на XXI век е неблагодарна работа. Защо? Един от най-добрите романи на XIX век е публикуван на части в списание “Punch” между 1847 и 1848 г. Първият цялостен том с историите е публикуван през 1848 г. и възлиза на над 700 страници. Романът е писан във време, когато разточителството на думи е било норма в писането на романи.
180 години по-късно за човека на XXI век, свикнал с телеграфното писане и кратките форми, е много по-трудно да види (ако изобщо пожелае) отвъд хилядите думи, помпозните рокли на жените и куртоазните реплики между членовете на английското общество. Макар никой да не отрича мястото на романа и на неговия автор в историята на литературата, днес „Панаир на суетата” прилича повече на паметник за съзерцаване, отколкото на продукт, който може да бъде успешно адаптиран към нуждите на развлекателната индустрия. До голяма степен това е напълно нормално, предвид че светът се променя, а с него и вкусът към популярната култура.
Предвид написаното дотук, трябва да свалим шапка на Гуинет Хюз („Five Days”) и Джеймс Стронг, които се нагърбват с нелеката задача да ни покажат светът на Беки Шарп в новия сериал „Панаир на суетата”, зад който застават ITV и Amazon Studios 7. Тази седмица беше премиерата, а до 9 октомври при нас ще са всичките 6 епизода на минисериала, разпространяван у нас от HBO.
Сваляме шапка на Хюз и Стронг, защото както се видя от първите два епизода, двамата успяват да превърнат дебела класика като „Панаир на суетата”, макар и не без недостатъци, в добре направен сериал. Предстои да видим как ще се развие историята в епизодите, които предстоят.
Беки Шарп е младо момиче с големи амбиции и малки възможности. След завършването на училище за девойки, с помощта на своята приятелка Амелия, тя влиза във висшето английско общество, решена никога да не излиза от там. А по пътя, Текери и новият сериал ни разказват за „свят, в който всички се стремят към това, що не си струва да имат”. Роман без герой. Това е подзаглавието, което авторът слага на своето произведение. Роман без герой, защото в него няма добри и лоши. Колкото и изкривени да са образите, във всеки има частица доброта, противостояща на завистта, алчността, тщеславието, плиткоумието и разбира се, суетата. Роман без герой може да се тълкува и по друг начин. Образите на Текери са „кукли” в театър, които разиграват ситуации пред читателя или зрителя. Те са до такава степен крайни, гротескови, преувеличени, че приличат повече на изкуствени създания, отколкото на реални, плътни персонажи, каквито откриваме в другите романи.
Това усещане превръща „Панаир на суетата” в успешен сериал без герой(герои).
Доколкото началото на поредицата може да бъде ориентир, Гуинет Хюз извлича квинтесенцията на романа на Текери и я превръща в стойностен сценарии, който има всичко необходимо в задоволително количество. Ситуациите са компресирани и действието се развива бързо, диалозите са типични за епохата, не досаждат, но най-вече – всеки от героите е решен в абсолютен унисон с мисията на романа. Беки, Амелия, Джордж Осбърн, Джос, леля Матилда, семейство Кроули – на всеки от тях екипът намира образ, който да го направи интересен както за слушане, така и за гледане. Недостатък обаче е бързото развитие на действието, което понякога преминава в препускане, сякаш само и само да се обхване колкото се може по-голяма част от книгата. Този ефект е съвсем естествен и почти неминуем, когато искаш да побереш роман от стотици страници в сериал от 6 епизода, всеки по 50 минути.
С режисурата се заема Джеймс Стронг, когото познаваме като режисьор на епизоди на „Имението Даунтън”, „Doctor Who”, “Broadchurch” и „Закон и ред”. Това, в което Хюз и Стронг може би се провалят, е осъвременяването на историята за сметка на точното следване на историческия контекст. Въпреки очевидните стойности на сценария и похватите на Стронг, тази версия на „Панаир на суетата” не добавя кой знае какво отгоре върху предишните, които сме гледали. Поне в първите епизоди. Разбира се, това е почти невъзможно да бъде избегнато. Романът на Текери (както и творбите на Оскар Уайлд например) вървят ръка за ръка със своето време. Почти е невъзможно да извадиш ситуации, герои, думи, действия от епохата, без да вземеш историческия контекст, общото, социалните характеристики на епохата. А оттам вече, с напредването на времето и промяната на външния облик на нещата, възприемането на историята е все по-трудно, а всеки следващ опит е по-тромав от предишния.
И все пак, ако има нещо, което ни спира да не потънем сред натруфените интериори на именията, това е актьорският състав. Оливия Кук („Играч първи, приготви се”) влиза в ролята на Беки Шарп, Джони Флин е Уилям Добин, Мартин Клунс е сър Пит Кроули, Том Бейтман е Роудън Кроули, а Франсис де ла Тур отново открадва светлината на прожекторите в ролята на леля Матилда. Може би най-открояващите се изпълнения в началото са тези на Кук, на де ла Тур и на Клаудия Джеси в ролята на Амелия Седли.
Както казахме, да екранизираш „Панаир на суетата” е неблагодарна работа. Ако романът на Текери никога не губи мястото си в литературата и продължава да е класика, не така стоят нещата при пренасянето му на екрана. По външни белези „Панаир на суетата” се различава от нашето време коренно и, макар на някои да им е трудно да го преглътнат, това има значение за масовия зрител. Като оставим настрана недостатъците (които все още могат да бъдат компенсирани, защото сме едва в началото) и се вгледаме отвъд привидната несъвместимост с нашето време, виждаме това, което 180 години читателите виждат в Текери. Благодарение на Гуинет Хюз и Джеймс Стронг, които успяват да пренесат романа в телевизията, можем да откроим, че и днес често се намираме насред панаира на суетата. Просто сме облечени различно, слушаме друга музика и разполагаме с много повече средства.
Така че, приятно прекарване в „Панаир на суетата” от нас. Без да обиждаме никого, мислим, че ще намерите по нещичко от себе си, както и ние намерихме.
