„Отворени рани“: демоните, с които всички се борим
На границата между два телевизионни сезона рядко ставаме свидетели на сериал, достоен да се нареди сред най-добрите на годината. Лятото не е време за това и опити като седмия сезон на „Игра на тронове“ са по-скоро изключение, отколкото практика. Лятото на 2018 г. обаче ни даде един от най-добрите нови сериали на годината, който заслужава да отнесе поне няколко награди „Еми“ на церемонията догодина. „Отворени рани“ напълно заслужено се превърна в едно от най-споменаваните заглавия в последните седмици и ни припомни несравнимото удоволствие да се потопим в смразяващия свят на авторката Джилиан Флин, пренесен от страниците – на екрана.
Първото, което прави впечатление в дългоочаквания (защото за филмиране се говори още от 2008 г.) сериал, е неговият екип. Оригиналният материал, с който се заемат от HBO, е едноименният роман на Джилиан Флин. Майсторката на хорър жанра с женски персонажи в центъра, издава дебютната си книга през 2006 г. Главният персонаж е Камил Прийкър, журналист в малък вестник в Чикаго. Изпратена от своя главен редактор в родния си град, тя трябва да се върне с репортаж, достоен едва ли не за „Пулицър“. Случаят е брутален – едно момиче е безследно изчезнало, а друго е било убито преди една година. И макар за един журналист задачата да не е непоносимо сложна, Камий трябва отново да се срещне с демоните от миналото и родния град Уинд Гап. Пълководец на тези демони е майка й – Адора Крелин. Останалото е скрито между и във белезите, издълбани директно върху кожата, оставящи дълбоки и отворени рани.
Романът на Флин е взет от Марти Ноксън и е превърнат в сценарий, а за режисьор е избран Жан-Марк Вале, когото познаваме от работата му по успешния сериал „Големите малки лъжи“. А към триото Флин-Ноксън-Вале добавяме и железен актьорски състав, предвождан от Ейми Адамс, която влиза в ролята на Камил Прийкър. След нея е Патриша Кларксън като Адора, Крис Месина като доброто ченге, дошло да спаси положението, и Елиза Сканлън в ролята на по-младата сестра. Всички гореизброени се събират в продължение на осем епизода, за да направят най-хубавото, каквото може да се случи с една история на хартия – да заживее свой собствен, независим живот на екрана.
Това е най-силното качество на сериала „Отворени рани“. Той успява да прескочи всички капани, които дебнат от страниците на романа. Джилиан Флин е майстор на разказа и на плътните женски персонажи, затова романите й скачат много над сюжета тип „кримка“. И ако тя се е спасила, всяка екранизация на подобен роман е застрашена да се превърне в обикновен сериал тип „От местопрестъплението“. Заслугата това да не се случи с „Отворени рани“ на първо място е на Марти Ноксън. Със сътрудничеството на Джилиан Флин тя прекроява историята в романа и я адаптира за малкия екран. Ноксън „обелва“ книгата и запазва скелета, лишава я от нещата, които само словото като средство позволява, но не и телевизията, и след това добавя „плът“ от ситуации, диалози и персонажи, които успяват в сценария да заживеят паралелен живот.
Така на практика се случва първият етап от самостоятелния живот на сериала „Отворени рани“. Втората част е Жан-Марк Вале. Както при „Големите малки лъжи“, така и тук, режисьорът успява да разтегли историята с едно събитие в нея (убийството) до 8 епизода по 50 минути без да е скучна, да стане кримка или пък по-лошо – сапунена опера. И тук отново виждаме обичайните му пинизи като акцентиране на музикалната партитура, контраст между звук и картина, множество реминисценции на персонажите и сливане на минало и настояще на едно място, но адаптирани в поносимо количество, на правилните места и адекватни на историята.
Друго, с което сериалът постига свое собствено звучене (пак благодарение на Ноксън и Вале), е представянето на историята през очите на други персонажи, освен Камил. Докато в романа виждаме случващото се единствено чрез нея, тук ни показват какво става на местата, където тя не присъства. Благодарение на това, част от героите стават по-плътни и получават допълнителна биография и съответно – място в историята. Заедно с това са премахнати някои епизоди от романа, а други са добавени. Може би най-открояващата се разлика между двете е финалът. Тук той е значително по-отворен, което се компенсира от внушителната финална реплика, нещо като подзаглавие на сериала „Не казвай на мама“.
Споменавайки многото достойнства, няма как да подминем и майсторския актьорски състав. Ейми Адамс прави една от най-добрите си роли в последните години, бяга от клишетата, в които сме свикнали да я гледаме и се превръща напълно в Камил Прийкър. Определено най-силните изпълнения са на трите главни героини – Адора (Патриша Кларксън), Камил и Ама (Елиза Сканлън). Първата доказа колко е била подценявана досега, а третата направи един от най-добрите дебюти на екрана тази година. Що се отнася до тези три жени, ние сме разтроени на коя да дадем личната си награда „Еми“. Към добрите женски изпълнения добавяме безспорно и това на Елизабет Пъркинс в ролята на Джаки О’Нийл. Един от най-интересните епизодични образи в романа е типичният пример за вдъхване на нов живот и пластове в персонажите от книгата. А благодарение на играта на Пъркинс, алкохолизираната клюкарка става един от най-колоритните и интересни образи в сериала.
„Отворени рани“ е смразяващ сериал и реален сериал. Приятно натуралистичен, той описва ситуации, които могат да се случат на всеки. Които се случват на всеки. Защото всеки си има своите отворени рани – една Адора, която понякога не е роднина, но пак е пълководец на армия от лични демони. Там ли се крие успехът му тогава? Това несъмнено е една от причините. Но не само. Защото във време, в което все повече сериали и филми се пръскат по шевовете от свръхестественост, Джилиан Флин, Марти Ноксън и Жан-Марк Вале успяват да ни пренесат в свят, съвсем близо до нашия. Но и не съвсем. Напрежението се трупа постепенно в продължение на 8 епизода, и накрая избухва. Няма мелодрама, няма съжаление. „Отворени рани“ е жестока борба, такава каквато води всеки от нас. Дали това не е успехът му?
